Софи Оксанен - Чистка

Момичето поглади късата си коса, пристегна шала плътно около главата си, напълни канче от кофата и го изля в устата си, изплю водата при мръсната, хвърли бегъл поглед на отражението си в стъклената врата на шкафа и се отправи към входната. Беше изправила рамене, вдигнала глава, сякаш тръгнала на битка или застанала в пионерски строй. Ъгълчето на окото й потрепваше. В готовност, сега бе готова. Отвори вратата рязко и излезе на стъпалата.

Тишината се стелеше сива наоколо. Нощта се сгъстяваше. Зара направи няколко крачки и спря под жълтата светлина на дворната лампа. Щурците цвъртяха, съседските кучета джафкаха. Ухаеше на есен. Белите стволове на брезите се мержелееха в здрача. Портите бяха затворени. Полята дремеха спокойно през телените очи на мрежестата ограда.

Пое си дъх толкова дълбоко, че дробовете я заболяха. Беше объркана. Облекчението подкоси краката й и тя се свлече на стъпалата.

Нямаше го Паша, нито Лаврентий, нито черната кола.

Зара извърна лице към небосвода. Онова там трябва да бе Голямата мечка. Същата, която се виждаше и на небето над Владики, макар тук да изглеждаше другояче. От същия този двор баба й бе наблюдавала съзвездието на младини, в този му вид, стояла бе на същото място, пред същата тази къща, стъпила на същите плочи, нейната баба. Същите брези са се издигали пред нея, вятърът по бузите й е бил същият, духал е през същите ябълкови дръвчета. Баба й бе седяла в същата кухня, както и тя преди миг, събуждала се бе в същата стая като нея сутринта, пила бе вода от същия този кладенец, излизала бе навън през същата врата. Стъпките на баба й бяха потъвали в пръстта на този двор, от него бе поемала към църквата, кравата й бе блъскала глава в отделението си в този обор. Тревата, гъделичкаща крака на Зара, беше докосване от ръката на баба й, вятърът в ябълковите дръвчета бе нейният шепот. Зара се чувстваше така, сякаш гледаше Голямата мечка през очите на старицата, а щом отново извърна лице към небето, младото бабино тяло сякаш се бе вселило в нейното, заповядвайки й да се върне в къщата, да потърси историята, която не й е била разказана.

Зара попипа джоба си. Снимката си беше на мястото.

В мига, в който момичето стъпи на двора, Алийде затръшна вратата и я заключи, върна се на мястото си до кухненската маса и притвори скритото под мушамата чекмедже, за да може бързо да извади от него пистолета. Имаше навика да го държи там, откакто Мартин я направи вдовица. Откъм двора не се донасяше звук. Може би момичето си бе тръгнало? Алийде изчака минута, две. Пет. Часовникът тиктакаше, огънят пращеше, стените скърцаха, хладилникът бръмчеше, а влажният въздух навън гризеше сламения покрив, мишка дращеше в ъгъла. Изнизаха се десет минути и на вратата се почука, някой повика. Беше гласът на момичето, молеше я да отвори с думите, че там нямало никого, била само тя. Алийде не помръдна. Откъде да знае, че говори истината? Може би онзи мъж дебнеше зад гърба й? Може би по някакъв начин бе успял да й разясни всичко, без дори да гъкнат?

Алийде стана, отвори вратата в килера, водеща към обора, подмина празните нощви и ясли на път към двойната портичка и предпазливо открехна едното й крило. На двора нямаше никого. Притвори вратата още малко и съзря момичето само на стъпалата, после се върна в кухнята и я пусна да влезе. В стаята лъхна облекчение. Гърбът й се бе изправил, ушите се бяха отпуснали. Дишаше спокойно, дълбоко. Защо бе останала на двора толкова дълго, след като така или иначе не бе открила онзи мъж? Момичето повтори, че навън нямало никого. Алийде напълни чашата й с пресен сурогат на кафе и се разбъбри, как трябвало да си набави чай, решена да отклони мислите й възможно най-далеч от камъните и прозорците. Поне за днес си имали. Момичето кимна. Преди известно време все още било трудно. Зара кимна отново. Макар да успявала да го замести с малинов и ментов чай, и други разни, разбира се, на село имало предостатъчно подходящи билки. Посред всичките тези врели-некипели Алийде се досети, че момичето така или иначе пак щеше да я заразпитва за хулиганите, и тъй като вече се бе поуспокоило, нямаше да приеме мрънкането й за дивите свине. В какъв момент главата й бе станала тъй немощна, че вече не успяваше да измисли дори правдоподобно обяснение за странното трополене по прозорците? Страхът й бе отпуснал хватката си, но все още долавяше дъха му, усещаше наветия му хлад откъм пукнатините по пода, където се бе процедил. Алийде не се боеше от хулиганите, затова не разбираше защо заразилата момичето боязън не изчезна в мига, когато то влетя обратно в дома й, привнасяйки успокоителния мирис на тревата. Изведнъж й се стори, че чува как луната кръстосва небето. Тази мисъл бе съвършено безразсъдна, осъзнаваше го, сграбчи чашата си и стисна чуканчето на дръжката тъй силно, че пръстите й побеляха като кости.