Софи Оксанен - Чистка

— Какви ли не лъжи са наизмислили. Може да се случи и теб да разпитат, Алийде.

Говореше сериозно. Всичко онова трябваше да е приключило, минало свършено. Защо се хващаха да тормозят старите хора?

— Ние до един просто изпълнявахме заповеди. Добри хора бяхме. А сега изведнъж сме лоши, не го проумявам — Воли поклати глава и взе да лае срещу Елцин и младите, неблагодарни им за добре съградената държава. — Сега всичко е поставено на карта, да не би така да е по-добре, а?

Алийде запуши ушите си за жалбите му. Пак трябваше да се уреди нещо, да се състави нов план, отново различен, макар да нямаше сили, вече не.

Воли се накани да си върви. Алийде го разгледа изпитателно. Дланите на мъжа трепереха, налагаше му се да стиска чашката кафе и с двете, и в тези две ръце тя съзря страх, не в състареното му изражение, нито пък в сбръчканото му лице, а в ръцете. И най-после — може би и зад устата му, ъгълчетата на устните, които през цялото време бършеше с носна кърпа, попипваше ги с треперливите си, кокалести пръсти. Алийде потръпна. Мъжът вече беше слаб и това събуди в нея раздразнение, желание да го срита, хубаво да го напердаши, да го замлати с бастуна по гърба и хълбоците — или не, по-добре с торба пясък, от нея нямаше да останат следи. Докато вътрешностите му станат на супа, това средство не би било чуждо на Воли, същинска стара любов! В съзнанието й проблесна видение: Воли, проснат разтреперан на земята, обгърнал глава с ръце, хленчещ и молещ за милост, каква прекрасна гледка, по панталоните му ще се разнесе мокро петно, а пясъчната торба отново ще полети и набуха крехкото му тяло от горе до долу, ще насини воднистите му очи, ще строши порестите му кости, и все пак най-хубавото би било това петно на панталона му и ревът, животинският рев, преди да умре.

Спиращото дъха видение изтръгна от нея въздишка. Воли кимна и въздъхна на свой ред:

— Ето докъде стигнахме.

Алийде обеща да свидетелства в негова полза, ако се стигне до съд. Макар че нямаше да отиде, разбира се.

Затвори портата след Воли с велосипеда и му хвърли последен поглед.

След него щяха да дойдат и други със същия проблем. Не се и съмняваше. Щяха да я смятат за съюзник, да се стремят да повлекат и нея. Вече направо чуваше как й се налага да дава изявления, да разказва на вестниците, тъй като поначало си бе красноречива, а за такива неща винаги вярват повече на жените, така щяха да кажат, щяха да се позоват на паметта на Мартин и на участието й в строежа на тази страна, на тъй позорния опит да се навлече петно върху честта им, а едновременно с това и върху спомена за всички паднали войници и ветерани! Кой знае с чия памет и чест щяха да се оправдаят, а после да затръбят как Съветският съюз никога не би оставил героите на родината да опрат до купоните за макарони.

Алийде посмъртно нямаше да отиде, където и да било, за да говори за подобни неща. Да я заплашват както си щат, няма да се помръдне.

Не бе способна да вярва в някаква гигантска промяна, понеже мнозина имаха нечисто брашно в чувалите си, а мръсните пръсти не горят от желание да ровичкат из миналото. При това все щеше да се намери някой защитник, ако фанатичната тълпа се разгорещи до размирици. Навремето щяха да ги нарекат саботьори и да ги тикнат зад решетките, за да размишляват над последиците от действията си. Глупави младежи, какво си въобразяваха, че ще постигнат, като се ровят из дреболиите? Който тършува из миналото, ще получи треска в окото. По-добре цепеница, разбира се.

Когато Воли се скри от поглед, Алийде влезе вътре и отвори едното чекмедже на бюрото. Извади документите и се зае да ги подрежда. После второ чекмедже. Сетне трето. Прехвърли всяко от тях, премести се на умивалника, вързопа в най-долното чекмедже на шкафа, спомни си и за тайното отделение на масата и прерови и него. Шкафа с радиото. Рафта под високото огледало. Чантите, които вече не използваше. Окъсаните тапети, между които понякога мушваше по нещо. Тенекиените кутийки за бонбони, нацъфтели от ръжда. Камарите пожълтели вестници, от които изпадаха умрели мухи. Дали Мартин имаше и други скривалища?

Алийде избърса полепналите по косата си паяжини. Не намери нищо уличаващо, затова пък от всяко ъгълче се бяха изсипали всевъзможни отпадъци. Партийните книжа и грамоти полетяха към печката заедно с пионерската значка на Талви. Последва ги камара от месечника „В помощ на агитатора“, който Мартин четеше с пламнали очи: През 1960 г. в Англия на всеки 10 000 жители се падат едва девет лекари, в САЩ — дванадесет, но в Съветска Естония — 22! В Съветска Грузия броят им е 22! Преди войната в Албания не е имало детски градини, сега те наброяват 300! Ратуваме за щастлив живот за всички деца по света! А какви бригадири си имаме само!