Софи Оксанен - Чистка

Алийде насочи фенерчето си обратно към шевната машина. „Сингер“ е над всички. Добре си спомняше рекламите във вестник „Домакиня“ някога, преди много светове. В чекмеджето под плота на машината намери какви ли не тривиалности, масло за смазване и малки четчици, счупени игли и късчета панделка. Алийде коленичи и се загледа в повърхността му изотдолу. Гвоздеите тук бяха по-малки от останалите. Обърна машината на една страна и слезе внимателно по стълбата, взе брадвата от кухнята и се заклатушка обратно нагоре към тавана. Топорът доста улесни работата с машината.

Насред едната камара намери малка торбичка. Вехтата кесийка за тютюн на Мартин. Вътре имаше стари златни монети и златни зъби. Златен часовник с гравирано името „Теодор Крус“. Брошката на Ингел, изчезнала онази нощ в мазето на кметството.

Алийде приседна на пода.

Мартин не е бил там. Не и той.

Макар главата й да бе покрита, та не можеше да види абсолютно нищо, тя още си спомняше всеки един глас в това подземие, всяка миризма, походката на всеки от мъжете. Нито един не звучеше като Мартин. Тъкмо затова го бе взела.

Как тогава бе възможно брошката на Ингел да попадне у него?

На следващия ден Алийде яхна колелото и слезе до горската пътека. Щом се отдалечи достатъчно, остави велосипеда отстрани на пътя, отиде при блатото и хвърли кесийката там, като я запрати в широка дъга.

1992, Западна Естония

Зара изчисти последните малини от тази година, обра червеите и изцяло проядените от тях плодчета, разряза наполовина тези, които ставаха и ги изсипа в паницата. Същевременно се опитваше да измисли начин да доразпита Алийде за летящите към прозореца камъни, за вратата с надпис „тибла“. Отпърво се бе уплашила да не би думата да се отнася за нея, но дори и нейният бавен ум й подсказваше, че Паша и Лаврентий не биха прибягнали до подобни игрички. Беше насочено към Алийде, ала защо им бе да тормозят старата жена по този начин? Как успяваше да запази спокойствие в положение като нейното? Шеташе си край печката, сякаш нищо не се бе случило, дори си тананикаше, от време на време кимваше одобрително към паницата с малини пред Зара, а скоро тикна в ръката й и купичка с пяна, обрана от тенджерата със сладкото. Явно Талви винаги бе молила да я получи първа. Зара послушно се зае с изяждането й. Сладината на конфитюра полепваше по зъбите й. Червеите пъплеха по малините в чинията с отпадъци, оживявайки емайлираните й цветчета. Алийде бе неестествено спокойна, приседна на табуретка до печката, за да охранява врящата тенджера, бастунът й бе подпрян на стената, мухобойката лежеше в скута й и от време на време замахваше с нея към някоя случайна муха. Галошите й лъщяха дори в мрачната кухничка. Сладкият аромат от тенджерите се смесваше със сушащата се целина и миризмата на пот в задушното помещение. Замъгляваше съзнанието на Зара. Свлеклият се на врата й шал лъхаше на Алийде. Дишаше тежко. През цялото време избиваха нови въпроси, макар да не бе успяла да получи отговори дори на първите. Как Алийде Тру живееше в тази къща, какво означаваха биещите по прозорците камъни, дали Талви щеше да стигне тук преди Паша? Зара се размърда нервно. Небцето й лепнеше. Алийде не бе казала кой знае какво, след като изтъкна причините за драсканиците и дъжда от камъни, ставаше неловко. Как да я накара отново да забъбри за дреболии? Алийде се бе ядосала от покачването на цените, дали не би било добре да се поинтересува от тях? Беше ли темата достатъчно безопасна? Колко струваха в момента яйцата? Или кокалите за бульон? Захарта? Алийде бе измърморила, че май пак трябвало да се заеме с отглеждане на захарно цвекло, такива били времената. Но какво би могла да я попита по въпроса? През изминалата година бе забравила всичко, свързано с нормалното човешко общуване: как да се запознава с хората, как да води разговор — не й идваше наум никакъв ключ, с който да преодолее мълчанието. При това времето изтичаше и невъзмутимостта на Алийде я плашеше. Ами ако беше луда? Може би камъните и прозорците нямаха никакво значение за каузата й, може би щеше да бъде най-добре да се съсредоточи и направо да действа, бързо. Вклинилите се между зъбите й малинови семенца скърцаха по корените им. Усещаше вкуса на кръв. Часовникът тиктакаше металически, огънят изгаряше цепениците наред, малините намаляваха в кошниците, Алийде обираше пяната и изплувалите на повърхността червеи с лунатична прецизност, а Паша приближаваше. Напредваше с всеки изминал миг. Колата му нямаше да се развали, нямаше да й свърши бензинът, нямаше да я откраднат, нему не се случваше нищо, способно да забави пътуването на един простосмъртен, понеже грижите на обикновения човек него не го засягаха и защото винаги налагаше волята си. Не можеше да се изчисли степента на лош късмет у Паша, защото нямаше такъв. Разполагаше с късмета на парите, а той винаги е добър, Паша приближаваше неумолимо.