Софи Оксанен - Чистка

— Мисля, че ти е време да си лягаш. Утре се налага да помислим какво ще правим във връзка с този твой мъж, ако изобщо още си спомняш за проблема.

Под одеялото в предната стаичка Зара още се бореше за въздух. Алийде бе разпознала баба й.

Баба й не бе нито крадла, нито фашистка. Или пък беше?

Откъм кухнята се чуваше плющенето на мухобойката.

1936-1939, Западна Естония

В неделните дни след църква Алийде и Ингел имаха обичая да се разхождат до гробището, за да се срещнат с познати и да заглеждат момчетата, флиртувайки само доколкото позволяваха границите на благоприличието. В църквата винаги сядаха до гроба на принцеса Аугуста от Колувере, чупеха нетърпеливо глезени и тръпнеха да се покажат на гробището, да демонстрират краката си, обути в модни и скъпи черни копринени чорапи, да пристъпват кокетно, в най-добрата си светлина, красиви и готови да завъртят очи към сгодните женихи. Ингел бе сплела коси, навивайки ги на корона на главата си. Алийде като по-млада бе оставила плитката си спусната. Онази сутрин бе споменала, че смятала да се подстриже. Видяла градски момичета с такива „шармантни“ къдрици, за две крони щели да направят и на нея с апарата, ала Ингел се ужаси и я предупреди да не споменава подобни неща на място, където майка им можеше да ги чуе.

По някаква неведома причина утрото бе необичайно нежно, а люляците — особено омайни. Алийде бе започнала да се чувства пораснала и, пощипвайки бузите си пред огледалото, беше съвсем сигурна, че това лято ще й се случи нещо прекрасно, защо иначе бе намерила люляково цветче с пет венчелистчета. Нямаше как подобно знамение да се окаже погрешно, особено след като най-благоверно го бе изяла.

Когато богомолците най-сетне се разбъбриха пред черквата, момичетата поеха на обичайната си разходка под смърчовете на гробището, папратите бършеха краката им, катеричките припкаха по клоните, а кладенецът проскърцваше от време на време. По-нататък грачеха врани, какво предсказваха те за женихите? Ингел затананика vaak vaak keilest kahest paar saab 9, бъдещето грееше от небето, а животът беше хубав. Очакването на предстоящите години играеше в гърдите им, както обичайно се случва с младите момичета.

Сестрите тъкмо бяха направили пълна обиколка на гробището, като ту си шушукаха, ту се спираха да побъбрят с познати, когато копринената рокля на Алийде се закачи на завъртулка от желязната ограда и тя се наведе да я освободи. Тогава съзря някакъв мъж край немските гробове, него, до каменния зид, върбите, слънцето и мъха по дувара, ярката светлина, звънкия смях. Мъжът се смееше с някого, наведе се да завърже ботушите си и продължи да говори, извърна лице към другаря си, докато правеше възела, и се изправи тъй елегантно, както се бе и навел. Алийде забрави за роклята и се надигна, още преди да е успяла да откачи ръба й. Звукът на разкъсващата се коприна я събуди и тя освободи тъканта, избърса зрънцата ръжда по ръцете си. Слава богу, скъсаното беше малко. Може би не се забелязваше. Може би мъжът нямаше да забележи. Алийде приглади косите си със скована ръка. Погледни. Прехапа устни, за да се позачервят. Спокойно можеха да се върнат, да минат покрай каменния зид. Погледни насам.