Софи Оксанен - Чистка

Погледни ме. Мъжът спря да говори, извърна се към тях и в същия този миг Ингел се обърна да види къде се бави Алийде, тогава слънцето озари сплетената й корона и — не, не! Мен гледай — Ингел проточи шия, както често правеше и в този си вид наподобяваше лебед, вдигна брадичка и се спогледаха, тя и мъжът. Алийде веднага разбра, че той никога нямаше да погледне нея — видя го как прекъсна приказката си, как ръката, извадила табакера с цигари от джоба му, спря посред движението, как се запъна на думата си и остана загледан в Ингел, и как капачето на табакерата проблесна като нож в ръката му. Ингел се доближи до нея, съсредоточила поглед в мъжа, кожата на ключиците й лъщеше, от вдлъбнатинката на шията й се надигаше покана. Без да погледне към сестра си, тя сграбчи ръката й и я поведе към зида, където мъжът бе замръзнал на мястото си. Тогава и другарят му съумя да забележи, че той не го беше чул, че ръката, стиснала табакерата, бе спряла на височината, където започват ребрата, точно в този миг съзря и Ингел, повела Алийде за ръка, макар тя на всяка крачка да се опитваше да се съпротивлява, търсеше опора по надгробните камъни, корените, каквото захванеше. Токовете на обувките й затъваха в пръстта отново и отново, ала земята й изменяше, корените я предаваха, смърчовете им правеха път, тревата се хлъзгаше, камъните се изтърколваха пред краката й, в устата й влетя конска муха, ала Алийде нямаше време да я изкашля, понеже Ингел отказваше да спре, трябваше да продължат. Ингел дърпаше ли, дърпаше, а пътеката бе свободна и водеше право към каменния зид. Алийде съзря празното, отделено от времето и мястото изражение на мъжа, усети трескавите стъпки на Ингел и здравата хватка около пръстите си. Пулсът на сестра й биеше по ръката на Алийде, а всички стари, познати лица протичаха покрай лицето на Ингел, тя ги оставяше зад гърба си и те се удряха в лика на търчащата по петите й сестра на мокри, солени парцали, полепваха по бузите й, част от тях прелитаха покрай нея като привидения, вече принадлежащи на миналото, а трапчинката от сутрешния им смях се разпука, отлитайки от Ингел. Когато стигнаха зида, сестрата на Алийде вече й бе чужда, беше станала нова Ингел, някоя, която от сега нататък нямаше да споделя тайните си само с нея, нямаше да ходят заедно в парка, за да пият „Зелтерс“, някоя друга. Нова Ингел, която друг щеше да притежава, чиито мисли и смях щяха да принадлежат другиму, на онзи, на когото тя самата бе пожелала да принадлежи. На онзи, чиято кожа Алийде искаше да помирише, чиято телесна топлина й се щеше да се примеси с нейната собствена. На онзи, който трябваше да погледне към нея, да зърне нея и да замръзне на мястото си заради нея, тъкмо заради нея ръката, подала се от джоба със сребърната табакера, трябваше да застине във въздуха. Ала точно Ингел бе отрязана от живота на Алийде с блесналия нож на лъскавата кутийка.

Съседката Айно притича до мястото край зида. Познаваше другаря на мъжа и им представи сестрите. Върбите шумоляха. Той не погледна към Алийде дори и само за поздрав.

Трите естонски лъва на табакерата се смееха, окъпани в слънчева светлина.

Пак тази Ингел. Все Ингел. Ингел винаги бе получавала всичко и занапред щеше да си остане така, понеже Бог никога не спираше да се присмива на Алийде. Не стига, че Ингел помнеше всички дребни хитринки, на които майка им ги бе научила, миеше съдовете във водата от сварените картофи и те лъсваха. Не стига, че Ингел не забравяше съветите както Алийде, след която измитите чинии си оставаха мазни. Не, Ингел умееше всичко и без да я учат. Още от първия път доеше кравите така, че млякото се пенеше до ръба на ведрото, стъпките й по полето караха пшеницата да расте по-добре от които и да било други. И това не стигаше. Ингел трябваше да получи мъжа, когото Алийде бе съзряла първа. Единствения, когото Алийде бе пожелала.

Би било разумно и тя да получи нещичко, нескопосаният й живот да се сдобие поне с мъж, когото тя да е поискала, би било справедливо, поне този път, понеже още от рождението си гледаше как издоеното от Ингел мляко дори не се нуждаеше от прецеждане, понеже Ингел вършеше всичко перфектно, с лекота бе спечелила състезанието по доене на Младите селски стопани. Алийде виждаше как земните закони не засягаха сестра й, как във ведрото й не падаше и един кравешки или човешки косъм, как по челото й никога не избиваха пъпки. Потта на Ингел ухаеше на теменужки, а женските болежки не надуваха тънката й талия. Комари не оставяха следи от ухапано по светлата й кожа, нито гъсеници наяждаха зелето й. Приготвените от нея сладка не се разваляха, нито пък киселото й зеле. Плодовете на нейните ръце винаги бяха благословени, значката на Младите селски стопани блестеше на гърдите й най-ярко от всички, а детелинката й бе защитена от драскотини, докато сестричката й вечно губеше своите значки, карайки майка им отначало да клати глава, а после да се откаже, понеже бе разбрала, че нямаше значение дали клатеше глава пред Алийде, или не.