Софи Оксанен - Чистка

Момичето пиеше сурогата и я наблюдаваше. По начин, малко по-различен от преди. Алийде усещаше това, макар да не поглеждаше към нея, просто продължаваше да се жалва за последиците от забраната на Горбачов върху алкохола и си спомняше как приготвяли зашеметяваща напитка от чай, като слагали много пакетчета в една и съща чаша. Имала си и име, ала вече не си го спомняше, май я използвали доста в армията. И в затворите. В суматохата успяла да забрави и да смени чая на чаената гъба! Както се оплакваше, Алийде грабна един едновремешен естонски буркан, в който съхраняваше чаена гъба, махна марлята от отвора му, възхити се на малката гъбка, поникнала отстрани на голямата, и захароса малко пресен чай, за да го сипе вътре.

— Това умее да държи кръвното в шах — обясни тя.

— Тибла — изтърси момичето.

— Какво?

— Тибла.

— Сега вече изобщо не разбирам, Зара.

Момичето заяви, че на вратата й пишело тибла, рускиня. И Магадан.

Това беше новост за Алийде.

— Момчешки игри — пробва се внезапно, ала обяснението не прозвуча убедително. Направи втори опит: на младини ходела да пере на брега и докато бъхтела камарите, момчетиите биели камъни точно зад гърба й. Наричали това игра на призраци и според тях била страшно забавна.

Момичето не я слушаше. Попита я дали е рускиня.

— Какво? Не!

Според Зара човек лесно можел да стигне до този извод, след като на вратата й пишело рускиня и Магадан. Или пък Алийде е била в Сибир?

— Не съм!

— Защо тогава на вратата ще пише Магадан?

— Че аз откъде да знам! Кога в момчешките дивотии е имало смисъл?

— Тук нямате ли си куче? Всички останали имат.

В интерес на истината, преди и Алийде гледаше куче, Хийсу, но бе умряло. Всъщност беше сигурна, че някой го бе отровил, както и кокошките, всичките пет, после пък и сауната изгоря, ала това не би го споделила с момичето, нито пък как понякога още чуваше стъпките на Хийсу, кудкудякането на кокошките, как бе невъзможно да запомни, че у дома вече не беше останал никой за хранене, освен тя самата и мухите. Алийде никога не бе живяла в къща с празен обор. Просто не можеше да свикне с това. Искаше й се да се върне на разговора за Паша, ала бе слабо вероятно да й се удаде, понеже момичето имаше толкова много въпроси, последвани от удивление — дъщеря й не се ли тревожеше за майка си, останала сама и без куче на село?

— Няма да тръгна да й досаждам с незначителни проблеми.

— Но…

Алийде грабна една кофа и тръгна за вода, емайлът дрънчеше, съдът се люшкаше звучно. Вирна глава непокорно, с излизането искаше да покаже, че навън не ги грозеше никаква заплаха, нито пък в черната стена на нощта имаше излишен чифт очи. И гърбът й нямаше да потръпне на тъмния двор.

1991, Западна Естония

Първият дъжд от камъни се изсипа по прозорците на Алийде в една ясна, дъхава майска нощ. Лаят на Хийсу вече бе успял да я събуди и тя зашлеви мудно страха в ъгъла, подобно на куца муха. Обърна се настрана, с гръб към него, и сламата в дюшека й изшумоля — нямаше да си прави труда да става от леглото заради два камъка. С трополенето на втория залп вече чувстваше у себе си превъзходство. Да не си въобразяваха, че ще я сплашат с няколко камъчета? Нея. Тъкмо нея от всички хора. Подобни детинщини я разсмиваха. Можеха да намерят и по-тежки оръжия за глупавите си шеги. Би станала от леглото си през нощта, само ако през оградата на двора нахълтат танкове. Откъде би могла да знае, макар че и това бе възможно — разбира се, не заради щуротиите на онези дребни хулигани, а в случай че избухне война. Не го искаше, още не, не сега, предпочиташе най-напред да умре. Знаеше, че мнозина се бяха подготвили за тази мисъл, складираха по домовете си всевъзможни неща: кибрит, сол, свещи, батерии. А кухнята на всяка втора къща бе тъпкана със сухари. Тъкмо от тях трябваше да направи повече, също и да намери батерии, от които й бяха останали съвсем малко. Ами ако все пак избухнеше война и руснаците я спечелеха, както несъмнено щеше да стане? В такъв случай тя нямаше да има никакви грижи, старата, червена бабушка. И все пак — никакви войни повече, без такива.

Алийде будуваше, заслушана в ръмжането на Хийсу, а след като кучето се поуспокои, зачака утрото, за да направи кафе. Нямаше да стане и да излезе заради онези посред нощ. Празни фантазии! Нямаше да се мръдне от мястото си, макар оборът да бе празен, а тя — сама вкъщи. Нямаше да отиде във Финландия при Талви, никъде нямаше да ходи. Това бе нейният дом, скъпо откупеният й дом, и някаква си бандичка нямаше да я прогони с камъни. Преди не бе заминала, нямаше да го направи и сега, дори и след смъртта си. Ако щат да подпалят цялата къща, тя ще си седи на своя стол в кухнята и ще си пие кафето, подсладено със собствения й домашен мед. Дори ще им помаха през прозореца и ще им остави паница кифли до подпорите на портата, а после ще се върне вътре, под горящата слама на покрива. Колкото по-бързо се случи, толкова по-добре. И изведнъж усети бистрия пролетен ручей на очакването. Нека го сторят. Нека изгорят цялата къща. Господарката на празния обор не изпитва страх. Беше готова да си отиде, моментът бе назрял. Нека всичко изгори! Устата й пресъхна от алчност, облиза устни, скочи от леглото и отиде до прозореца, отвори го с трясък и кресна: