Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

Един мъдър и смел мъж поемаше с опитна десница, с вярно сърце службата си към народа. Асеновското царство нямаше да загине.

Великият събор одобри единодушно Александровия син за цар на България.

Търновград се приготви да посрещне с небивало тържество Калиман II. Така нарекоха новия цар в памет на нещастния Асенов син, непълнолетното момче, отровено от Ирина.

В това време Калоян и Десислава чакаха уречения ден, в една от летните царски къщи, при Царева ливада. Всичко бе готово за увенчанието. Чакаха само писменото известие на синклита и пристигането на старата севастократорица от Бояна. От цялата страна се стичаха знатни и велможи, за да присъствуват на царското увенчаване.

Беше топла есенна привечер. Калоян и Десислава се разхождаха заедно е людете си из обширната градина.

— Утре най-сетне ще стъпя на Царевец… — бленуваше гласно новият цар. — Откога не съм виждал камбанарията на „Свети Спас“… Откога не съм се покланял пред светите мощи на Чудотворката Петка, на великия Рилски пустинник… Сърцето ми гори по-скоро да бъда там…

Той се обърна към своя верен Добрил.

— Твоята църква без малко не остана недовършена, драгий… Ала сега вече, струва ми се, че няма да има пречка да заминеш за Бояна и зографисаш „Свети Пантелеймон“… Най-сетне дойде краят на всички размирия. Сега в труд, с любов към нашия народ ще се помъча да довърша и закрепя великото дело на Асеновци…

Калоян протегна ръце, крепко ги сложи връз раменете на художника.

— На тебе дължа за втори път живота си… Как ти дойде на ума да проследиш ония двама нечестивци в храстите?

Добрил мълчаливо се поклони, погледна към Десислава. Посочи с ръка.

Царят пристъпи към жена си, наведе се, целуна края на червената й мантия.

Двамата се погледнаха преизпълнени с обич. Лицата им горяха в руменината на тържеството и доволството. Заловени за ръце, те продължиха разходката си из тъмнеещата градина, следвани от тихия хор на певците. Верни хрътове душеха стъпките им. Скръстил ръце на гърди, майстор Добрил ги изпрати с дълъг, замечтан взор.

Това бе върхът на човешкото щастие.

Тия двама души, които се обичаха. Най-благородният мъж и най-хубавата жена на света…

Из градините се надигнаха викове. Гончии от Търнов бяха пристигнали и искаха веднага да бъдат приети от самодържеца.

— Най-сетне… — пошъпна Десислава. — Носят ти златопечатното слово на съвета… Ти си вече цар…

Задъхани, морни, тревожни, великият боляр Стефан и войводата Станиш се зададоха от една пътека. Подире им тичаха изплашени всички стражи и дворцови люде.

— Бягайте! Венгерски войски внезапно нахлуха и обградиха Търнов! Потери са разпратени навсякъде да ви дирят… Около престолнината кипи кървав бой! Ирина повикала Ростислав на помощ! Нашите войски сега се събират! Тих и Елтимир се върнаха към земите си да събират своите люде! Спасявайте се!

Калоян сложи побледнял ръка на меча си.

— Аз не бягам…

Стефан се хвърли на колене пред него. Вярното му лице се изкриви в безмерна тревога.

— За бога! Няма време за колебание… Нашите сили са слаби… Ще ни трябват най-малко десет дни, докато съберем опълчения от прониите. О! Тия дръзки нападатели ще ни запомнят! Ала сега няма време, няма време… Дирят ви под дърво и листо… Ще ви заловят… Ростислав иска да отмъсти за зетя си… Венгерските войски щели да провъзгласят Мицо за цар… Бягайте към Бояна… Затворете се в калето, дорде ги изгоним от Търнов…

На разсъмване две венгерски дружини претърсиха цялата лятна къща от Калояновите покои до конюшните и загарниците. И като не намериха този, когото диреха, от яд я подпалиха. Из целия Хем, по всички друмове препуснаха венгерски конници, които спираха всеки пътник, разпитваха всеки селянин из полето.

Ала златото отваряше и най-верните уста, разколебаваше и най-преданите сърца. Бегълците не можеха да скрият дирите си. Случайно изтървана дума, случаен верен взор издаваха следите на последния Асеновец.

Прикривани от народа, от селище в селище, от гора в гора, от пещера в пещера, подкрепяйки сили из жрънки и манастири, Калоян и Десислава, придружени от Стефан, Станиш и Добрил, най-верните между верните, полека приближаваха към Боянската непристъпна крепост.

Ала не можеха да се застоят някъде и два часа, да не зърнат гостоприемните домакини как от далечните кръгозори изниква гора от венгерски копия. И морни, недохранени, неотпочинали, те трябваше отново да бягат, да прикриват следите си като подгонен дивеч, стегнат отвсякъде в неумолима примамка.