Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

Изкачването сякаш бе по-лесно от слизането на стръмните баири. Те се държаха за всяко коренче, залитащи над бездните, пързаляйки се по свличащите се камъни, ловейки се за скали и дървета.

Беше вече съвсем тъмно, когато тримата приближиха, пребити и морни, до закритите с назехтинен пергамент прозорци на хана, зад който мъждукаха тихи светлинки.

— Да почукаме ли? — попита недоверчиво Станиш. — Или по-добре да поемем направо горе към калето…

— Може би там да са нахлули венгерски войски. Твърде не ми харесва тишината наоколо. Сякаш дебне нещо… А може би добрите люде нямат още никаква представа за това, което става в Търнов… Нека поискаме от ханджията някое муле, за да изкачи госпожа Десислава стръмнината нагоре. Докато ни издадат, ние ще бъдем вече там… — каза Калоян.

— Ами ако има вътре венгри? — пошъпна като на себе си Станиш.

Докато се колебаеха, кучетата на хана не ги оставиха да се двоумят повече. С гръмък лай те известиха появата на нечаканите гости. На прага на хана се яви едър кокалест мъж, с двусвещник в ръка. Той вдигна високо светлината, за да види по-ясно късните пътници. След това ги поведе.

Вътре бе полутъмно. Изкачиха каменната стълба към горния кат. Защото долният служеше само за конюшня и обор. Самият хан приличаше на малко кале, цялото изградено от едри камъни; в долната част нямаше никакви прозорци, а в горната отворите бяха закрити с желязна решетка. Кръстовището често биваше нападано от скитници и разбойници, затова усамотените жилища бяха укрепени.

По окадените стени висяха ръждясали оръжия, вехти лъкове. Връз полиците лъщяха медени съдове. Над вратата се разстилаха чифт огромни еленови рога. Някакъв окъсан просяк тихо свиреше, приведен над гуслата си. Двама-трима мъже пиеха край излъсканите дъбови маси. Край тях в дървено ниско каче бе натопен крондил с бяло вино. Неколцина кумани бъбреха бързо и неспирно край огнището, събрали накуп главите си, оглеждайки някакъв старинен лък. Никой не обърна внимание на новодошлите. В хана бяха свикнали да виждат всякакви люде. Забягнали от жестоките си господари отроци, момци, откраднали млада девойка; роби, напуснали земята, в която са били пленени; боляри, тръгнали на лов. Затова край огнището имаше дървена подставка за ловджийски соколи.

— Боляринът Елтимир в градището ли е? — попита предпазливо Станиш, като пое крондила с вино от ханджията.

— Високият господин Елтимир замина за Царския град, за да участвува във великия събор… — отвърна ханджията, като приближи с любопитство към тях. — Какво сте чували, божии люде, като скитате насам-натам… Избраха ли вече новия цар Калоян?

Калоян и Станиш се спогледаха. Значи, тук все още всичко бе мирно. Не бяха минавали венгри. Ала може би щяха скоро да минат, защото винаги те се явяваха по петите на бегълците. Сякаш вятърът издаваше дирите им или горските треви изказваха тайната.

Ханджията се поогледа и каза шъпкешком:

— Тук се чуха разни неща… Вие знаете ли нещо? — Той сниши още повече гласа си. — Завчера в калето пристигна бърз гончия и събра цялата войска. Никой не разбра защо и къде ще я водят… Елтимир тъй заръчал. И сега в калето няма никой… Нещо става в Търновград… Венгри ли са нахлули, татари ли…

В нощната тишина навън прозвуча звук от рог, който все по-бързо се усилваше. Ханджията изтича навън, изведе из яхъра охранен кон, обседла го, изведе го навън, взе юздата му в ръка. Примесен с ясно и стройно сребристо дрънчене на звънчета, зовът на рога приближаваше все по-ясен.

Ханджията застана насред друма край коня, който нетърпеливо вдигаше уши, заслушан в приближаващия гончия. Отекна тропот на копия. В далечината, по огрения от месеца друм се появи тънка, черна чертица. Всеки миг тя се увеличаваше. С бързината на мълнията гончията пое от ръцете на ханджията юздите на отпочиналия кон, прехвърли се от едно седло на друго и отново полетя напред, смали се, изчезна. Заглъхнаха и звънчетата, вшити в колана му.

Конят на находника бе цял потънал в пяна. На гердана му висеше желязна плочка с издълбан образ на сокол. Значи, гончията бе от Бояна. Ханджията поклати загрижено глава. Ала докато се опомни, отново отекна същият удар от копия. Гончията се връщаше обратно. Кога бе успял да завърши възложената му поръка? Смътно безпокойство загриза сърцето на ханджията. Ала той не можа да схване откъде иде неясната напаст…

Като се върна горе, чудните пътници вече привършваха яденето си и се готвеха да тръгват.