Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

Ала в лекия, безгрижен разговор тя не изпущаше из очи всяка стъпка на мъжа си, който яздеше редом с Михаила, и двамата следвани от свитата си.

Есенната гора и околните скали бяха окичени в богати и силни шарки. Сред яркото жълто, сред сребристото мораво някои ниски дръвчета горяха алени като кръв. Етърът лениво влачеше зелено-сивите си води. Въздухът бе пропит с влага, макар че чистото небе се извисяваше бледосиньо, ведро.

— Научихме, че Теодор Ласкарис бил напоследък тежко болен… Боя се, че този добър човек не ще трае още дълго време… Жалко, че Елена почина твърде млада… Кой ще се грижи за детето им Йоан?… — твърде искрено се тревожеше царица Ирина, като увличаше гостенката си в постоянен, занимлив разговор.

— Елена не можа да преживее тревогите на войната между Никея и България… — каза тъжно Десислава. — Тежко е наистина за една царица да гледа как се хвърлят едни срещу други в кървав бой войските на бащината й държава и на мъжовото й царство.

Тя подири с очи съпруга си. Изтръпна. Калоян и Михаил Асен не се виждаха никъде. Внезапно бяха изчезнали. Ала не издаде с нищо вълнението си под изпитателния поглед на Ирина. Само попита тихо и спокойно, ала твърдо:

— Къде са царство му и господин Калоян?

Тънките й устни бяха останали без капка кръв.

Царицата се извърна учудена. Прибрани в сърмена мрежа, косите й светнаха, набраздени в огнени ивици.

— Вероятно са се отделили насаме из някоя пътека. Нали има още доста да приказват и преговарят… — Тя се обърна към севастократорската свита, която бе препуснала по дирите им, направи им знак да се върнат. — Не ги безпокойте… Нека си продължат разговора в мир… — Тя направи същия знак и на Михаиловите люде. — Оставете ги двамата да могат да разрешат добросърдечно всички трудни въпроси…

Ирина се прекръсти благочестиво.

В същия миг Десислава хвърли бърз и безпокоен взор към Калояновите хора, които я гледаха с ням въпрос. Очите й забелязаха тревожното лице на Добрила. Може би изчезването на един художник нямаше да направи никому впечатление.

Майсторът прочете всичко в този бърз, изплашен, молещ взор:

„Върви, върви… Настигни ги, намери ги… Следи… Внимавай…“

И също тъй бързо отвърнаха преданите му очи:

„Разбирам. Ще сторя всичко, което е по силите ми.“

Лаят на загарите приближаваше все повече. Съвсем близо отекваха ловджийските рогове. Само опитно око можеше да различи накитените с клони ловци, които теглеха една също тъй украсена с шума кола, в която бе скрит остроок стрелец. Той първи забелязваше едрия дивеч и го подгонваше към желаната посока.

Когато се извърна, за да поеме лъка си от верния оръженосец, Десислава забеляза, че синята наметка на майстор Добрил не се мярка между севастократорската свита.

Радост, смесена с дълбока тревога, за миг изпълниха лицето й в напрегнато вълнение. Тя леко се залюля на седлото. Няма молитва се издигна в сърцето й: Запази го, господи, заварди Калояна от неверни козни… И дай отплата на всеки злочинител…

Ирина забеляза неспокойствието й. Ноздрите й се разшириха в кратък трепет на ликуващо тържество. За да не се издаде, тя прехапа устни, сведе бързо дълги, извити клепки. Задиша бързо.

Разрешението наближаваше. Още малко търпение. Още малко.

Прикривайки своята собствена тревога, тя даде знак на дъщеря си Мария и зет си Мицо да приближат, да й помогнат в поддържането на разговора.

Великият боляр на емонската земя приличаше по-скоро на женствен юноша, отколкото на борав бранник. Натруфен в свила и кадифе, със златна кордела около челото и отрупани с пръстени ръце, той постоянно опипваше накъдрената си, лъскава брада, дългите букли, които падаха до раменете му, загрижен да не се повреди нито една подробност от грижливо подбрания му облек. Младата му съпруга бе весело и безгрижно дете, което се радва на първия си лов. Най-малката Асенова дъщеря ловко се целеше в зайците, които пресичаха пътеките и им изпращаше по една стрела с оловена топка накрая, достатъчна да зашемети животното.

Михаил Асен и братовчед му Калоян яздеха сами в една широка пътека, между две редици едри букове. Слънчеви петна играеха по листата, по едрите мъхести камъни. Краката на конете потъваха във влажната шума, останала още от миналата есен. Шумът на лова ту се приближаваше, ту се отдалечаваше, според дирята на бягащия дивеч. Калоян забеляза, че бяха останали сами. Тънко недоверие полази за миг по жилите му. Ала веднага се успокои. Не бяха ли само двама? Един срещу други? Какво можеше да му стори този крехък младеж, въоръжен само с лък и копие?