Фани Попова-Мутафова - Асеновци - четерилогия

Те продължиха разговора си.

— Аз съм съгласен да опростя всички бегълци и да им разреша да се върнат в земите си… — казваше младият цар. — Съгласен съм да отстраня от управата и зетя си Петър…

Калоян забеляза, че царят не наричаше вече зетя си севастократор. А това бе вече доста лично указание за добра воля.

— Но майка ми ще бъде много огорчена, ако й бъде наложено да отиде в манастир… — продължаваше примирително той. — Ето какво съм намислил. Тази нощ доста дълго обсъждах този въпрос. И взех решение да я изпратя да живее в именията на втория ми зет Мицо. В Несебър. Тя ще остане там дотогава, докато се умирят духовете…

Калоян се ослуша. Някакви тихи, постоянни стъпки се долавяха недалеч от тях. Той посочи подир едно светло, чезнещо петно. Придръпна от колчана си една стрела.

— Искаше ми се да сложа и аз нещо в чантата на моите ловджии.

И продължи разговора, неволно протягайки ръка към лъка си.

— Теодор Ласкарис е много болен. Едва ли ще изкара до края на годината. Щом склопи очи, настойниците на сина му ще бъдат твърде заети да си оспорват първенството. Знаеш каква омраза пламти в никейския двор към Музалон, любимеца на императора. Хората не могат да простят на тоя неизвестен мъж от тъмен произход наградите и високите отличия, с които го удостои Ласкарис. Защото не искат да видят, че Георги Музалон ги заслужи единствено с отличните си качества на най-верен, най-мъдър и предан съветник… Палеолозите, Кантакузините, Стратегопулите ще му отнемат веднага званието протовестиарий, ако изобщо Ласкарис не го назначи и наместник на царството… Ето, тъкмо за този час трябва да бъдем готови. Елена е мъртва. Родството ни с Никея е скъсано. Епирският деспот ще ни помага. Трябва да възвърнем на родината си старите граници на великия Асена… От Мидия и Перитор, до Солун и Гоменица… Но затова се иска да бъдем всички единни, сплотени, помирени… Дай прошка на побегналите велики войводи.

Михаил спря коня си. Ослуша се в приближаващия глъч на ловджиите.

— Солун? — той поглади замислено хубавото си бяло чело, спря взор върху сокола, който стоеше неподвижен на стискащата поводите му левица. — За Солун ще влезем в разпра с Комнините… Окото на Михаил Епирски е все в него, а и вуйчовците ми няма да се откажат от правата върху деспотството си.

Калоян го изслуша търпеливо. Без да покаже досадата си. Младият момък все още мислеше чрез ума на майка си. Вуйчовците му… Какво значение имаше тяхната воля за изгодите на българското царство?

— Михаиле… — каза кротко севастократорът, — ако ние отидем да се бием с никейците, то няма да леем кръвта си, за да възвърнем на солунския престол братята на майка ти. Тяхната съдба няма да бъде коз в никейските ръце, когато водим преговори за мир…

Той искаше да намекне за срамния регински договор. Михаил почервеня. Смути се. Почна нетърпеливо да се оглежда. Дългите му клепки трепнаха неспокойно. След това изведнъж се промени. Очите му заблестяха. Дишането му се учести в порив на някакво чудно чувство. Калоян го гледаше внимателно. Невъзможна мисъл почна да се бори с честното му сърце. Той настръхна, долавяйки с цялото си същество някакъв лъх на дебнеща опасност. Някъде наблизо се чуваше шум от счупени сухи клони, от спотаени шъпоти.

Царят отвърна бързо:

— Имаш право. Комнините не могат да се месят повече в нашите работи. Аз реших. Ще изпратя майка си в манастир…

Някакъв остър вик пресече словата му.

— Пази се, господство ти!

Севастократорът внезапно се дръпна, наведе глава. Стрелата профуча до самото му ухо. Втора одраска ръката му. Трета се заби в коня му. В гъстия лес отекна шум на боричкащи се тела. Добрил отчаяно и високо викаше за помощ.

Калоян гневно издърпа стрелата от плешката на цвилещия жребец.

Огледа се. Михаил Асен, цял сведен върху коня си, летеше напред по широката пътека. Зави надясно. Още малко, и щеше да се скрие зад един завой.

Тогава човекът, който не дръзваше да се прицели ни в бягаща сърна, ни в плахия заек, който жалеше и най-дребната животинка на земята, спокойно дигна лъка си.

Стрелата звънна съдбовно.

Михаил Асен подскочи връз седлото, улови с две ръце острието, което се бе забило в шията му. Кръв обагри бялата му атлазена туника.

И се строполи на земята.

Гората се изпълни с изплашени призиви. Звуци от рог дълго и тревожно зовяха. Всеки тичаше и се блъскаше в другия, без да разбира какво става. Загарите лаеха яростно възбудени. Конете се дърпаха от ръцете на ездачите, пръхтящи неспокойно.