Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Разбирам. И двамата свършихте добра работа — каза Уорик.

Наложи се да се насили и да задържи безизразно лицето си под впитите в него погледи на онези, които се преструваха, че изобщо не го гледат. Той премести очи към френския пратеник и трийсет и шестте души, които бяха пристигнали само преди два дни. Очакваше се крал Едуард да бъде сред тях по обед, да приветства всички и да им покаже какъв прекрасен, здрав и млад мъж е, неустрашим, необременен от нищо, в очакване да управлява Англия поне за половин век напред. Всичко това щеше да си проправи път до розовите като мидени черупки уши на френския крал.

— Кажете на пратеника на брат ми, че идвам веднага — рече Уорик, като отпрати по-малкия брат на Едуард с едно побутване. Пърси го последва, след като той и него отпъди разсеяно. Наблюдаваше как новината се разпространява сред групата. Нищо друго не можеше да стори, освен да ги задържи вътре.

— Милорди, господа — заяви той, използвайки най-тържествения си тон. Настана тишина и всички се извърнаха към него, някои с подозрение, други с предпазлив интерес. — За мое съжаление, привикват ме. Трябва да бъда в присъствието на Негово Величество крал Едуард поне около час, може би по-малко.

Уорик щракна с пръсти на трима слуги и прошепна набързо нарежданията си, преди отново да заговори.

— Моля, не спирайте да се наслаждавате на червеното ми вино и студените меса. Ще ви донесат още. За моята прислуга ще бъде чест да ви покажат залата, където заседава парламентът, и може би реката…

Вдъхновението му секна дотук, затова просто се поклони дълбоко на Лалонд и се обърна да върви. Поспря още веднъж на вратата, за да предупреди въоръжената стража да не допуска никой да излезе. После се затича и чу как френските слуги спорят бурно, щом разбраха, че не им позволяват да го последват.

Конят на Уорик беше все още докаран в украшенията, с които хората му го бяха пременили, за да поздрави френската делегация, с червено-златна украса на главата, която продължаваше по врата му и оставяше само очите му непокрити. Животното не понасяше одеждите си и непрекъснато пръхтеше, тръскаше глава раздразнено, докато галопираше по пътеката покрай реката към центъра на града. От своя страна, той го смушкваше да бяга по-бързо, а конят хвърляше със задните си крака буци пръст и в своя галоп разпръсваше по пътя си деца и жени, докато те гневно го гълчаха или пък ликуваха радостно зад гърба му.

Докато стигне каменния мост над река Флийт и види как вратите на Лъдгейт се разтварят пред него, той бе целият опръскан в кал, от ботушите до бузите си. Със задоволство установи, че дружината от ловци на брат му още не е навлязла в града, очевидно изчакваше него.

Уорик отдалеч разпозна тъмната наметка, която брат му Джон носеше над сребристите си доспехи, както и крехката, свита фигура до него. Видя също и колко горд се чувства той, което ясно проличаваше по изпънатите му гърди и рамене.

Уорик беше вече на няколко крачки от войниците и грубоватите, калени мъже на Джон Невил се разделиха в шпалир, за да го пропуснат. Той знаеше, че репутацията им е заслужена, макар че ако си мислеха, че ще го притеснят с ледения си поглед, грешаха — вниманието му бе единствено към краля.

Не се бяха отнесли добре с Хенри, ясно се виждаше. Краката му бяха завързани за стремената, а по коженото седло тъмнееше урина. Хенри се полюшваше леко, с изпразнени от мисъл очи. Един от мъжете държеше поводите му, но окаяният крал изобщо не бе в състояние да избяга, това беше очевидно. Слаб и съсипан, той едва се държеше в съзнание.

Трудно бе да мразиш такъв човек, осъзна Уорик. В определен смисъл слабостта на Хенри бе довела до смъртта на баща му, но ако бе очаквал да изпита гняв, и последните следи от него се бяха стопили в годините след Тоутън. Кралят бе страдал не по-малко от всеки друг, ако изобщо можеше да разбере това. Въздъхна, почувства се изцеден. Брат му Джон чакаше да бъде похвален, но той не изпитваше радост от събитията. В това отношение Хенри беше невинна душа. Какво удовлетворение можеше да донесе залавянето на подобен човек, макар че той беше същността на каузата Ланкастър.

— Предай го в моите ръце, братко — рече. — Няма да избяга от мен. Ще го отведа в Кулата.

За негова изненада, Джон се намръщи. Дръпна силно юздите, като накара коня си да пристъпва неспокойно напред-назад и да цвили.

— Той е мой пленник, Ричард. Не е твой. Нима ще си присвоиш похвалите, които лично съм заслужил? — видя как лицето на брат му почервенява от гняв и продължи: — Не ти си го преследвал през долини и поля, Ричард! Не ти си плащал подкупи и изслушвал дузини селяни, които искат да спечелят по няколко пенита, за да предадат информация за него. Той си е мой. Заради паметта на баща ни.