Конн Иггульден - Кръвна връзка

Хенри не се възпротиви, когато Уорик пое юздите от мъжа, който ги държеше, и поведе коня му през Лъдгейт към вътрешността на град Лондон. Катедралата Сейнт Пол се извисяваше над улиците там, масивна и огромна, а вътре хорът тихичко припяваше.

В тъмното Лондонската кула изглеждаше страховито място. Главният ѝ вход се осветяваше само от два малки мангала на железни пръти. Те хвърляха бледа светлина като жълти очи край помещението на пазачите и потъваха в тъмнина покрай стените. На хора от висока класа се полагаха свещи или фенери в килията, всичко, което семейството им бе готово да си позволи за престоя им вътре. Но по-голямата част от крепостта не бе осветена и камъните се сливаха на фона на черната река, която минаваше под тях.

Уорик чу как Едуард приближава още преди да го види. Преглътна нервно, не беше сигурен на какво ще стане свидетел тази нощ. Кралят изпрати съобщение, че идва, и в часовете докато чакаха, пазачите на кулата се суетяха, проверяваха всичко и докладваха на пазача на крепостта, чиято отговорност започваше и свършваше с присъствието на краля. Целият комплекс от кули и сгради, килии и ровове, всичко това бе притежание на краля, включително и кралският монетен двор и менажерията зад стените. В негово отсъствие стражът управляваше крепостта, като надзираваше всяко движение на пазачите и ключовете.

Отвориха портите, за да пропуснат Едуард, и група от трима конници с доспехи влетяха шумно вътре, както си им беше навикът. Те слязоха от конете и последваха Едуард и стража на кулата, повели ги към задържания Хенри.

Уорик чу как металното дрънчене приближава и тогава се появи Едуард — гологлав и строг. Той коленичи пред него и сведе глава. Младият крал обичаше външните прояви на чест, макар да бе добродушен и бързо да вдигаше хората на крака.

— Ставай, Ричард! Краката ти сигурно не издържат върху тези стари камъни.

При тези думи Уорик се усмихна насила, макар че бе на трийсет и шест и наистина болка пронизваше дясното му коляно, щом прехвърлеше цялата си тежест върху него.

— Познаваш брат ми Джордж — подхвърли небрежно Едуард и погледна покрай него към каменния коридор навътре.

Уорик се усмихна и се поклони ниско.

— Разбира се. Добър вечер, Ваша милост.

Петнайсетгодишното момче получи титлата херцог на Кларънс преди три години, преди официалната коронация на Едуард, като по-големият му брат го измъкна от неизвестността и му даде власт. Само трима синове на Йорк бяха оцелели след опасностите на детството и насилието на войната. Уорик смяташе като добър атестат за Едуард факта, че издигна и двамата си братя до най-високия ранг на благородничеството. Зачуди се дали щедрите дарения и титли не представляваха компенсация за смъртта на любимия им баща. Безмълвно вървейки по мрачния път към помещението на Хенри, Уорик отново се замисли за брат си Джон, придобил титлата граф на Нортъмбърланд. Това не върна баща им към живот, но ако старецът можеше да ги види, знаеше, че би бил горд с тях. А това имаше значение. Откакто баща му умря, имаше чувството, че го наблюдават, че дори и в най-интимните му моменти го гледа и го съди. Колкото и да го бе обичал, чувството не беше приятно.

Със сигурност Уорик не можеше да вини младия крал за подобна щедрост. Едуард бе човек, който правеше огромни жестове, можеше да дари някого с графство, докато в същия момент издава заповед за лишаване от свобода или екзекуцията на друг. Беше избухлив като барут, помисли си той, крал на крайностите. Най-добрият подход бе да му засвидетелстваш достойнство и уважение. Той сякаш не забелязваше сложните куртоазни жестове, макар че, ако липсваха, го усещаше.

Едуард поведе брат си напред към външната врата на килията на Хенри. Ръката му бе положена върху рамото на младия мъж, сякаш беше на родител и Уорик се усмихна, разбирайки, че посещението може би целеше единствено да се покаже на по-малкия брат лицето на един паднал крал.

Кралят заби юмрук в дървото. Почакаха, докато шпионката се отмести, а после един страж, който винаги стоеше при Хенри Ланкастър, отключи вратата; имаше още прислужник и затворнически пазач. Едуард не поздрави затворника, щом през един отвор съзря стария си враг, коленичил на пода и вдигнал глава към прозореца от желязо и цветно стъкло. Отвън не беше светло, но малка маслена лампа в нишата осветяваше част от лицето му. Очите му бяха затворени, ръцете — стиснати една в друга. Изглеждаше спокоен и това накара Едуард да се смръщи, несъзнателно раздразнен.