Конн Иггульден - Кръвна връзка

Съвсем естествено му се струваше, че то трябва да обучава Ричард, херцог на Глостър, който бе все още твърде млад за титлата си. Откри, че се поти, и се мъчеше да не забелязва как по-малкото момче се привежда, за да привлече погледа му. И двамата едва потискаха смеха си, с блеснали очи. Уорик се люшкаше между раздразнението и снизходителното благоволение към всичките им изпълнения. Двамата шумни младежи създаваха необичаен хаос в замъка Мидълхам. Редовно събуждаха всички с крясъците си. Веднъж трябваше търпеливо да ги увещават да слязат от най-високата част на покрива, където се бяха опитали да изиграят един дуел с мечове и едва не бяха паднали. Ядяха огромни количества храна и тормозеха прислужниците, като тайно внасяха в къщата заловени в гората лисици или пък бръмбари. Въпреки това Уорик не съжали за хрумването си да вземе двамата за обучение. Нямаше си собствени синове. Когато беше у дома и спокойствието в замъка се нарушаваше от разрушителните им игри, налягаше го тъга. В такива моменти майка му или съпругата му улавяха погледа му и го привличаха в прегръдките си със смях. После разпитваха момчетата и се залавяха да налагат с пръчка онзи, който бе причинил пораженията за деня.

Заобиколен от пратениците на френския двор, Уорик не обърна внимание на двете глави, които клюмаха като врабчета в покрайнините. Каквото и да беше, със сигурност можеше да почака, и беше време да се научат на малко търпение. Обърна им гръб.

Почувствал други очи върху себе си, той се наведе над чашата с вино и се обърна към водача на групата, пратеник Лалонд. Мъжът беше стар като света и се подпираше на сребърен бастун с приведени рамене, макар че не това приковаваше замаяния му от потрес поглед. От време на време старецът подаваше виното на личния си прислужник, после вадеше кутийка с някаква помада от кесията, завързана на кръста му, пъхваше пръст вътре и намазваше с нея редицата бледи жълтеникави зъби, твърде изпъкнали за устата му. Уорик не можеше да реши дали са направени от истинските зъби на умрели мъже, както веднъж беше чувал да му описват, или бяха изработени от слонова кост с подставка от тъмно дърво, оформена и продупчена така, че да могат да се сложат там, прикрепени с тел. Резултатът беше необикновен — едно хлъзгане и клокочене, което придружаваше речта му, тъй че и без това вече старомодният му френски ставаше напълно неразбираем.

Уорик можеше само да чака и да се взира как старецът смазва изкуствените си зъби, докато се почувства напълно доволен, тъй че устните му пак да се плъзгат плавно по тяхната повърхност. Когато личният слуга му подаде обратно питието, Уорик изумен почувства как някой докосва рамото му. Обърна се и видя, че до него стои Хенри Пърси с порозовяло лице. След като цялото френско пратеничество следеше всяко негово движение, Уорик само можеше да се усмихне, сякаш беше помолил да го прекъснат.

— Това е важно? Нали?

Младежът сведе глава, очевидно нервен в компанията на тези непознати. Уорик се поотпусна. Съобрази, че френските му гости едва ли очакват от един обикновен слуга да говори техния език. Но наследникът на фамилия Пърси бе отгледан с учител французин и говореше езика съвсем гладко. Зачуди се дали да не постави момчето близо до пратеника, та да подслуша разговорите помежду им. Но за момента виждаше ясно, че младежът напира да сподели нещо. Хвана го за ръката и го поведе към единия ъгъл на стаята. Докато вървеше, забеляза как двама от пратениците се наведоха да разговарят със собствените си задъхани слуги, а трети пък се втурна вътре, за да се поклони на господаря си.

Нещо ставаше. Уорик не се и съмняваше, че някои от френските слуги са шпиони и информатори, заедно с онези, които можеха да скицират лица или пак разположението на някоя река. Всяка делегация от Франция беше една и съща, точно както и когато Англия изпращаше мъже отвъд морето да присъстват на официални събития.

Лалонд се обърна, за да наблюдава придвижването на френската прислуга. Уорик стисна още по-здраво момчето за ръката и го насочи към мястото, където Ричард Глостър чакаше край отворените врати на салона, далеч от най-близките френски уши.

— Какво има? — просъска Уорик. — Хайде, един от двама ви, бързо!

— Брат ви, милорд — рече Хенри Пърси. — Той е взел в плен краля до Сейнт Пол, край Лъдгейт.

— Каква е тая лудост? Защо брат ми ще…? Какво… крал Хенри ли?

— Да, като пленник — потвърди Глостър и гласът му се извиси пискливо. — Човек на брат ви пристигна, останал без дъх от тичане, и каза да ви предадем. Чака отвън.