Конн Иггульден - Кръвна връзка

Уорик го наблюдаваше и се чудеше каква е причината да е толкова неспокоен. Дойде му наум едно подозрение и той го изказа на глас.

— Знаеш ли, Едуард, след Тоутън не сме достатъчно силни дори да мечтаеш да прекосиш Ламанша, все едно колко ти се иска. Нямаме армия за това.

— При Аженкур бяха само шест хиляди — сряза го Едуард, разгневен, че са му прочели мислите. — Пет хиляди от тях бяха стрелци.

— И тази армия бе предвождана от крал, на когото вече се беше родил син и наследник — възкликна Уорик. — Едуард, ти си на двайсет и две и си крал на Англия. Има време за всякакви походи през идващите години, но, моля те, осигури си наследник първо. Няма жива принцеса на света, която да отхвърли женитба с теб.

Уорик спря за момент, виждайки как Едуард е вперил поглед в земите край Уиндзор. Уорик не се съмняваше, че младият мъж обмисля да зареже задълженията си и да изчезне за седмица или две, като после се появи смърдящ на пот и кръв, все едно няма други отговорности. Не му трябваше повече от слуха, че някое диво животно тормози стадата или някое село, за да събере рицарите си и да надуе ловния рог.

Уорик усети, че губи интереса на краля — погледът му се изостри и той се приведе съвсем до стъклените панели, замъглявайки ги с дъха си. От кулата се виждаше река Темза. Без съмнение е видял патици да се спускат към сушата. Ако не е лов с хрътки, щеше да е със соколи. Май му идеше отръки или поне тъй се говореше край кралските клетки за птици. Нещо у тези диви хищни пернати носеше радост на Едуард и той едва ли можеше да е по-щастлив от случаите, когато излизаше да язди с големия си петнист сокол, кацнал на ръката му, или когато се връщаше с няколко наниза гълъби или патици, преметнати през рамо.

— Ваше Величество — тихо рече Уорик.

Едуард се извърна от прозореца, чул титлата си. В дългата си дружба двамата бяха свикнали да се наричат на малки имена. Младият мъж знаеше, че Уорик използва някое от кралските обръщения само ако смяташе, че нещо е наистина важно. Той кимна, застанал със скръстени зад гърба си ръце, като се чудеше дали да изкаже на глас онова, което действително го тормозеше. За първи път в живота си сякаш се почувства неловко.

— Този френски крал Луи е първи братовчед на Маргарет — продължи Уорик, без да забелязва вътрешната борба на застаналия пред него мъж. — След като е в изгнаничество, тя можеше да поиска земя или титла, но вместо това го моли да уреди брак за сина ѝ. За крал Луи казват, че е умен, Едуард. Не мога да твърдя, че съм изпитал особено топло чувство към него, докато той обмисляше молбата ни. Със сигурност знам обаче, че всеки съюз на момчето и френския трон ще бъде нещо опасно.

— Нищо от това не би имало значение, ако простодушният ѝ съпруг не беше загубил Франция! — ядно отвърна Едуард.

Уорик сви рамене.

— Това е минало. Но ако позволим синът ѝ да се ожени за френска принцеса, той може един ден да стане крал на Франция — а после да претендира за Англия, защото му е родина. Виждаш ли сега къде е опасността? Разбираш ли защо употребих две години да лаская крал Луи и френския двор и да им пращам подаръци от твое име? Разбираш ли защо съм давал пиршества за техните посланици и съм ги забавлявал в именията си?

— Да, виждам. Но тъй или иначе щеше да ми го кажеш — отвърна Едуард и пак се загледа през прозореца с мрачно изражение.

Уорик сви устни, усетил как един стар и безсилен гняв напира да се излее. Беше абсолютно сигурен кой е най-добрият път, въпреки това изобщо не бе в състояние да го наложи на мъжа, който по статут и армия го превъзхождаше. Едуард не е глупав, напомни на себе си. Беше просто упорит като магаре, безмилостен и самодоволен като соколите, които обучаваше.

Граф Джон Невил имаше причини да е доволен от живота. След Тоутън крал Едуард го включи в Ордена на жартиерата, като го превърна в един от избраните рицари, които винаги имаха достъп до краля и биваха изслушани. Това бе мястото на собствения му баща в ордена и Джон бе особено горд да може да прибави към герба си мотото на Жартиерата: Honi soit qui mal y pense — „Зло да сполети онзи, който мисли зло“. Това беше огромна чест, но бледнееше в сравнение с придобивката на замъка Алнуик.

Графовете Нортъмбърланд някога са били едни от седемте крале, преди Ателстан да ги обедини всичките в Англия. Те притежаваха може би най-обширните земи в страната — и сега се падаха на рода Невил вместо на наследниците на Пърси. Нямаше друга титла, която би значела толкова много за човек, който се е борил срещу баща и синове Пърси. Джон Невил бе преживял нападение от тяхна страна на самата си сватба. Беше гледал как старият Пърси умира при Сейнт Олбънс. Един по един лордовете на Севера паднаха. Източник на постоянна радост бе фактът, че последният от рода им е затворен доживотно в Лондонската кула, докато Невилови се разхождат из бойниците на Алнуик и използват техните прислужници за свое удоволствие.