Конн Иггульден - Кръвна връзка

Братята изчезнаха в зеленината напред, докато ловците му сечаха и режеха, пробивайки път през храсталака. На места имаше животински пътеки, отъпкани през годините от елените или лисиците. Те бяха твърде тесни за конници в доспехи и придвижването бе бавно и дразнещо, сякаш самата гора се мъчеше да възпрепятства напредването им. Джон Невил ядосано скръцна със зъби. Ако случаят беше такъв, ако самите дървета искаха да си тръгне, той пък щеше да упорства още повече , за да изпълни задълженията си към крал Едуард, който го беше издигнал отвъд най-необузданите му мечти и бе отговорил на всичките му молитви.

Кракът му се оплете в някакво бодливо увивно растение. Той промърмори ругатня и го задърпа. Пред себе си дочу бухане на бухал и вдигна рязко глава. Момчетата Съфък наддаваха този звук, в случай че видеха нещо и не искаха да го уплашат, та да избяга. Джон Невил извади нож, за да освободи ботуша си. Нямаше как да приглуши пукането на сухите листа, макар че не преследваха елени, които със сигурност вече да са изчезнали. Хората му изрязаха най-лошите храсти и той се запровира, докато накрая видя двамата омърляни младежи, които лежаха по корем и гледаха надолу по склона.

Лорд Невил чуваше бученето на река отдолу. Слезе от коня си и пропълзя напред колкото се може по-тихо. Братята се извърнаха и му се захилиха, макар че имаха общо само няколко зъба, и то изгнили. Той не им обърна внимание и надникна през листата на една бреза, която се беше вкопчила в брега, а корените ѝ наполовина се подаваха от земята. Стволът ѝ се разтресе, щом той се облегна върху му, достатъчно слаб, та да се катурне всеки момент.

На не повече от четирийсет метра крал Хенри Английски пресичаше реката, стъпваше от камък на камък с по един мъж пред и зад него. Те държаха ръцете си протегнати, в случай че той падне. Кралят се усмихваше, доволен от падащите върху водата слънчеви лъчи, от самата ширнала се река с кафеникава пъстърва, която се шмугваше между камъните. Докато Джон Невил го гледаше с изумление, крал Хенри посочи към една риба, която мина под краката му.

Графът се изправи и излезе от прикритието си. Стигна до водата и не се поколеба да нагази в потока, прекоси го, като във въздуха се разхвърчаха струи и пръски. Водата едва стигаше до коленете му и той не изпускаше от очи краля и помощниците му.

Един от тях спусна ръка към кинжала на колана си. Лорд Невил го изгледа и докосна меча на бедрото си, като му изпрати недвусмислено послание. Онзи отпусна ръка и остана като пребито куче, нещастен и обзет от страх. Джон Невил сграбчи крал Хенри за ръката и той извика от изненада и болка.

— Аз те залових, Хенри от Ланкастър. Сега ще ме последваш!

За миг Невил изгледа двамата свещеници. Те виждаха, че наоколо по брега на реката ги обграждат въоръжени мъже, а те самите се намираха тъй далеч от всякакъв път или закрила. Много добре разбираха, че в този момент животът им не струва и пукната пара. И двамата се прекръстиха и шепнешком заредиха молитви на латински. Стояха с наведени глави и не смееха да вдигнат поглед.

Джон Невил изсумтя от отвращение и замъкна Хенри през плитчината, почти го влачеше след себе си към брега.

— Това е третият път, в който те залавят — каза му, докато го дърпаше по калния склон.

Кралят изглеждаше абсолютно объркан, почти до сълзи. Изведнъж, с ръмжене, похитителят му го удари силно през лицето. Кралят го погледна изумено, а умът му мигом се изостри и в очите му проблесна живец.

— Защо би ме ударил? Престъпник! Как смееш…? Къде е скуайър Ивънсън? Отец Джефри? Отец Елиъс?

Никой не му отговори, макар той да повтаряше имената непрекъснато в уплахата си. Един от наемниците на Невил му помогна да се качи на коня, после му завърза краката за стремената, тъй че да не може да падне. Поведоха коня му обратно по просеката, която бяха изсекли през раззеленената гора, докато стигнаха до края на дърветата и видяха пътя пред себе си.

Уорик се намръщи и поклати глава към двамата прислужници, които се мъчеха да привлекат вниманието му. Всеки от тях би могъл да го злепостави, затова им беше дал толкова строги инструкции, преди да ги доведе в Лондон. И двамата носеха ливреи в тъмночервено и бяло, цветовете на неговия род. По-големият беше Хенри Пърси, последният син от рода на графовете Нортъмбърланд. Момчето бе загубило баща си, дядо си и чичо си във войните, преди цялото му семейство да бъде лишено от имущество, а титлата, която би трябвало да наследи — беше дадена на друг. Истината бе, че при завръщането си от Тоутън Ричард Невил не намери сили да изостави ридаещото четиринайсетгодишно момче в Лондонската кула. Хлапето прояви патетична благодарност и оттогава му служеше като момче на повикване.