Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Веднъж… е достатъчно в тази жега — рече старецът и го изгледа студено.

Крал Луи се изсмя.

— Висок дух! У човек на такава възраст! Incroyable, monsieur. Браво! Може би ти трябва да участваш в делегацията, а? Да се срещнеш с краля в Лондон. Не, недей да ми благодариш, Лалонд. Просто тръгни оттук и се приготви. Веднага.

Лятото сякаш продължи векове, сякаш никога преди не беше имало зима. Цялата страна се опече, посърна омаломощена и всеки божи ден идваше с обещанието за нови жеги. Вътрешните стени на замъка Уиндзор останаха малко по-хладни заради дебелина от няколко метра камък като защита срещу дори и най-горещия ден. Уорик гледаше как крал Едуард притиска чело към гладкия варовик и затваря очи.

— Едуард, докато не се сдобиеш с наследник, нищо не е гарантирано — раздразнен му каза той. — Ако те застигне сърдечен удар след някой от твоите гуляи или пък някоя рана забере и ти отрови кръвта… — той събра сили да изрече тези думи пред огромния мъж, който смръщено гледаше през прозореца. — Ако умреш, Едуард, така, както стоят нещата, какъв мислиш, че ще е резултатът? Нямаш син, а братята ти са твърде млади, за да те наследят. Джордж е на колко — четиринайсет, нали? Ричард е само на единайсет. Ще трябва да има регент. Колко време ще мине, преди Маргарет и Хенри заедно със сина им пак да дойдат в Англия? Не толкова отдавна всяко семейство в страната загуби свой член при Тоутън, Едуард. Какво искаш, да видиш как хаосът се завръща ли?

— Всичко това е лудост. Няма да умра — рече кралят и се извърна. — Освен, разбира се, ако езикът ти не е в състояние да убие човек с острите си думи — продължи той, сякаш говореше на себе си. — Как е Ричард сега? Настанил ли се е в Мидълхам?

— Виждаш ли, ето защо никога не знам какво ще кажеш! — отвърна Уорик и вдигна отчаяно ръце. — С едно изречение си в състояние да откажеш всякакви съвети, а после да ми припомниш, че си оставил брат си на моите грижи. Но ако ми имаш доверие, трябва да се вслушаш в думите ми.

— Наистина те слушам — каза Едуард. — Макар че ти се безпокоиш твърде много според мен. Няма да се случи най-лошото. Що се отнася до брат ми Ричард, той е горе-долу на същата възраст, на която бях и аз, когато тръгнах с теб за Кале. Тогава ти ми беше добър учител — и не съм забравил колко те уважавах. Чудех се дали да не го изпратя в гарнизона там, но той е… ами, по-деликатен е от мен, когато бях на тази възраст. Майка ми го е поразглезила, сигурен съм. Има нужда да работи всеки ден с часове с брадвата и меча. Ти ще знаеш какво да сториш, точно както го стори с мен.

Уорик въздъхна. До гуша му бе дошло от ролята, която се налагаше да играе, някаква комбинация от по-голям брат, доведен баща и съветник, което означаваше, че той изобщо няма реална власт над упорития и млад крал. В началото смяташе, че е голяма чест Едуард да му повери грижите за по-малкия си брат. Беше доста популярно да оставиш младите да станат мъже, като отраснат далеч от семейството си. Подготвяше ги за по-груб живот и им позволяваше да направят последните си детински грешки далеч от хората, които биха се разочаровали. Създаваше и дружби и на Уорик му бе приятно, че Едуард го е сметнал за подходящ. Но нищо от това не можеше да маскира абсолютно безполезната роля, която Уорик изпълняваше като придружител на краля.

През първите две или три години това нямаше голямо значение, докато двамата с Едуард разбиваха ланкастърските бунтове на север. Трудни времена бяха, с малки битки, но продължителни бързи преходи из страната, за да залавят шпиони и предатели. В резултат на това стотици известни домове и титли стояха незаети, като собствениците им или още се криеха от правосъдието, или висяха от дърветата, или пък главите им бяха забити на лондонския мост. Едуард бе извлякъл огромно задоволство от придобивката на благородните домове, които бяха поддържали Ланкастър, отнемайки им както титлите, така и богатството на техните земи. Двамата с Уорик се показаха безмилостни, със сигурност, но пък им бяха дали добър повод.

Тази работа беше вълнуваща и опасна, но след това страната притихна и бунтовете секнаха за едно цяло лято, дори пожари нямаше, нито вести, че някой се е надигнал в името на крал Хенри. Точно в тези задушни, изпълнени с пот месеци Едуард започна да драска по всяка врата, искаше да излезе навън, да ловува. Той винаги се бе чувствал по-добре на студа, когато можеше да се загърне в кожа. Нямаше спасение от лятната жега, тя изпиваше дори огромната му сила, оставяше го толкова слаб, като Самсон с подрязана коса.