Конн Иггульден - Кръвна връзка

Кралят се надигна от трона и започна да крачи, а ветрилото му отново се размърда. Благородниците и слугите му бързо се отдръпнаха, за да не го докоснат случайно и евентуално да загубят ръката си.

— Да изпратя ли такъв крал в ръцете на враговете си, Лалонд? Не се съмнявам, че херцогът на Бургундия ще е доволен от неговия интерес, или пък владетелят на Бретан. Всичките ми херцози бунтари имат неомъжени дъщери или сестри. И ето го Едуард, крал на Англия, без наследници.

Ветрилото му едва-едва раздвижваше въздуха и той попиваше новопоявилата се пот по челото си с копринена кърпичка.

— Братовчедка ми Маргарет не може да не знае това, но въпреки всичко, Лалонд… въпреки всичко ме моли! Все едно… — той докосна с пръст устните си и ги притисна в средата. — Все едно знае, че Едуард никога няма да е приятел на моя двор. Все едно аз непременно трябва да я поддържам, защото ще разбера, че нямам друг избор. Много е странно всичко това. Тя не умолява, макар че не ѝ дължа никакви услуги, нито пък пари освен едни дребни ренти от баща ѝ. Тя единствено може да предложи сина си — изведнъж лицето на Луи засия, усмихна се широко. — Моят малък Едуард е синът на крал Хенри Английски. Намери му съпруга, Луи — и може би един ден ще ти се отблагодаря. Малко вероятно, а, Лалонд?

Възрастният съветник го изгледа с полузатворени очи. Преди да успее да отговори, кралят махна с ръка, за да изрази отчаянието си.

— Тя рискува бъдещето си, като залага на това, че недолюбвам английските крале. Да, ако имах още дузина неомъжени сестри, можеше да се замисля дали да не дам една от тях на сина ѝ, но толкова много умряха, Лалонд. Ти поне знаеш. Близначките, бедната Изабела. И три от собствените си деца погребах, Лалонд! Пресягал съм се да разтърся раменете на повече малки телца, отколкото се полага на един баща.

Кралят замлъкна и се загледа в огромната празна зала на двореца си. Всеки присъстващ, все едно мъж или жена, стоеше застинал, тъй че да не наруши хода на мислите му. След сякаш безкрайно дълга пауза той прочисти гърлото си и потрепери.

— Стига толкова за това. В съзнанието ми пробождат стари скърби. Прекалено е горещо. Не, лейди Маргарет ще бъде разочарована, Лалонд. Напиши отговор, с който изразяваш безкрайното ми съжаление. Предложи ѝ малка издръжка. Може би тогава ще спре да ме безпокои.

В отговор съветникът му се поклони над бастуна си.

— А що се отнася до крал Едуард Плантагенет, който открадна короната от друг мой братовчед… mon Dieu , боже мой, Лалонд! Дали да дам дъщеря си Ан на такъв вълк, когато порасне? Да хвърля ли милото ми агънце на грубоватия английски гигант? Когато баща ми даде една от сестрите си на англичаните, техният крал Хенри реши, че е станал крал на Франция. Спомням си как англичаните още се перчеха из френските градове, Лалонд — и претендираха за тях. Ако уважа крал Едуард с малкото си момиче, след колко време, мислиш, пак ще засвирят роговете? Ако пък не, колко ще мине, преди Бретан и Бургундия да надуят своите бойни тръби? Колко объркано, нали?

За негова изненада съветникът реагира.

— Англичаните проляха цялата си кръв в битката, която наричат полето на Йорк, или Тоутън, Ваше Величество. Те няма отново да заплашват Франция, поне не и докато аз съм жив.

Луи му хвърли скептичен поглед.

— Да, макар че ще имаме късмет, ако преживееш още една зима, Лалонд. А този Едуард е син на Йорк. Помня баща му от времето преди това огромно пале да се роди. Херцог Ричард беше… впечатляващ — жесток и умен. Баща ми го харесваше, ако изобщо може да се каже, че харесваше някого. Не мога да си позволя да превърна в свой враг този негов гигантски син, който победи армия от трийсет хиляди на бойното поле. Не, взех решението си. Никоя от дъщерите ми няма да остане неомъжена. Имам дъщеря на три годинки и, разбира се, новороденото, дано Бог да го съхрани живо! Мога да сгодя Ан и да я омъжа за него, след като навърши четиринайсет, след единайсет години. Нека си охлади страстите през следващото десетилетие. Нека първо се докаже като крал, преди да изпратя още една дъщеря на Франция отвъд морето.

— Ваше Величество… — започна Лалонд. Луи вдигна ръка и го спря.

— Да, наясно съм , че няма да чака. Не схващаш ли кога човек проявява въображение, съветнико Лалонд? Изобщо ли нямаш чувство за хумор? Или пък е от глухотата? Ще изпратя делегация от благородници и красиви птички да се срещнат с крал Едуард, с шпиони и писари, и гълъби, готови да донесат обратно новините. Те може би ще предложат дъщеря ми, но той ще се отдръпне, ще откаже. Невъзможно е да чака толкова дълго без наследници. Тогава ще му предложим овдовялата ми снаха, Бона, или една от племенничките, които тъй пърхат около мен по Коледа и се молят за подаръци от ръката ми. Той ще приеме и може би така ще сме предотвратили опасността гигантът да докара армия през онзи ръкав на сълзите, който англичаните наричат Английския канал. Сега разбираш ли, Лалонд? Трябва ли отново да ти обяснявам?