Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Не ми харесва това, милейди — прошепна Съмърсет. — Облечен е като вестоносец, но не бих му се доверил да приближи на една ръка разстояние.

Маргарет кимна. Добре знаеше, че крал Едуард може да е пратил дузина убийци след нея. Такива мъже се срещаха по-често във Франция и Италия, но съществуваха и тук в Шотландия и прекарваха целия си живот да се обучават в убийства. Тя потръпна.

— Изкажете посланието си на глас, сър — извика му тя. — Тук около мен са само доверени хора и те ще ви убият, ако сте решили да ми навредите.

Младият мъж направи сложен поклон, макар че лицето му остана строго.

— Милейди, наредено ми е да ви кажа следното: „Аз съм усмихнатият мъж с нож под наметката.“ Макар че нямам бира, ще ви служа с чест. Името ми е Гарик Дайър.

Маргарет усети как пребледнява, докато Съмърсет и Дъглас избухнаха, гневни и объркани.

— Мисля, че наистина познавам мастър Дайър, господа — отрони тя. — Просто съжалявам, че не… го разпознах преди това.

Моментът за нея бе изпълнен с горчива сладост и идеално съответстваше на настроението ѝ при напускане на страната, която беше заобичала, но и намразила. Маргарет се извърна, събра полите и наметката си, за да се качи на чакащия кораб. Всякакво движение там беше замряло и моряците стояха на такелажа.

Тя чу как зад нея издрънча лък, но не видя, че стрелата улучва Дерек Дайър, който вдигна изумен ръката си към парчето метал, показващо се измежду ребрата му. Падна върху калдъръма. Тя все още се обръщаше, когато Дъглас изрева заповед и Съмърсет я сграбчи и я бутна към мостика.

— Качи се на кораба, Маргарет! — изкрещя младият херцог в ухото ѝ.

Лампите се разхвърчаха наоколо, мъжете ги пуснаха, за да извадят мечовете. Но и лунните лъчи бяха достатъчни. На бледата белезникава светлина иззад хамбарите излезе една приведена куцукаща фигура със странно изкривена походка. Съмърсет сигурно би я накарал бързо да пресече палубата и да се скрие в трюма, но Маргарет се дърпаше в ръцете му, чакаше да види.

— Само един мъж е — рече задъхано. — Един убиец, който изстреля стрелата си и няма да остане жив, за да ме достигне.

Гледаше как шотландците наобикалят фигурата в сянка. Той им говореше нещо, виждаше го, и махаше с ръце. Беше готова да се извърне в момента, в който понечат да го убият. Беше видяла толкова много смърт за своите трийсет и една години живот. Но те се бавеха. Един от тях се провикна към лорд Дъглас и лицето на Маргарет се смръщи, когато той тръгна, гневно трополейки с крака, за да чуе какво има да му каже онзи. За нейна изненада старият шотландец хвана другия здраво за ръката и го поведе по кея в нейна посока. Някои от хората му събраха разпръснатите лампи, запалиха ги една от друга и така имаше достатъчно светлина, с която да осветят убиеца.

Маргарет занемя, вдигнала длан към устата си. Лицето на Дери Бруър беше покрито с мръсни платнени ленти, тъй напоени със засъхнала кръв, че променяха изцяло формата на главата му. Той я изгледа с едно блеснало око, макар тя да забеляза, че се е привел заради някаква по-дълбока рана, не можеше да стои изправен. Куцаше при всяка крачка. Въпреки това Маргарет знаеше, че го е оставила в лагера Тадкастър, на около триста километра на юг оттук. В този момент усети неговата решителност и се почувства засрамена за това, че тя бе получила толкова гостоприемен прием и помощ, докато през цялото време този ранен мъж я е следвал.

— Добър вечер, милейди — рече Дери Бруър. — Аз съм усмихнатият мъж с ножа под наметалото. Не знам кое беше това копеле.

— Дери! — извика тя, шокирана както от появата, така и от думите му.

— Съжалявам, милейди — Дери се взря в тялото върху камъните и поклати глава. — Беше един от моите хора, ще го припозная в смъртта му, милейди. Толкова мога да сторя за него.

— Щом е бил от твоите, защо го…? — тя спря, щом вестоносецът надигна глава и я изгледа изпод кафеникавия плат, притиснал с ръка стомаха си. Всеки сантиметър от тялото му беше зацапан с мръсотия или кръв.

— Да, точно така, той щеше да е доволен от завръщането ми. Щеше да ме довърши — дали с отрова, или с нож, или пък с бутване в морето. Иначе не съм го преценил правилно. Все едно, научих се да не съжалявам за онова, което не мога да променя вече. Върнах се при вас, милейди.

Дери се залюля леко и щеше да се свлече на едно коляно, ако Дъглас не го беше издърпал нагоре.

— И вие ще позволите на този да се качи на борда, така ли, милейди? — попита я шотландецът със скептично изражение.