Конн Иггульден - Кръвна връзка

Самият Норфолк не беше на повече от стотина метра, виждаха го как чака по-младите мъже да слязат долу. Изглеждаше смален от студа. Докато Уорик го гледаше, той се преви на две, за да се изкашля и да се помъчи да поеме въздух.

Настроението на Едуард се помрачи и той сви рамене.

— Знам, че Норфолк донесе завършека, с Божията помощ. Може би след време ще се почувствам готов да го похваля. Въпреки това не съм спал и една нощ, откакто ругая Норфолк и го пращам по дяволите заради празнината, която остави в армията ми. Брат ти Джон се би добре, мисля. Имам намерение да почета Невилови, Ричард. Мястото на баща ти в Ордена на жартиерата е все още празно.

Уорик се замисли какво би казал баща му на подобно предложение. Започна да потърква топче леплива смола между двата си пръста.

— Граф Пърси беше сред мъртвите, Ваше Величество. Ако желаете да почетете семейството на баща ми и моето също…

Нортъмбърланд беше огромно графство, милиони девствени хектари земя и титла с реална власт. Но Едуард не искаше повече бунтарство от бастиона на Севера. Уорик видя как той задъвка вътрешната страна на бузата си.

— Брат ми винаги ще ти е верен, Едуард.

Кралят сведе глава и лицето му се проясни, след като вече бе взел решение.

— Много добре. Ще му дам писмено удостоверение с моя печат, да видим колко бързо ще успее да възцари мир на север. Доволен съм да имам един Невил в Нортъмбърланд. В крайна сметка, Ричард, сега ще се нуждая от верни хора около себе си. Такива с ум и кураж едновременно. Имам да управлявам цяло кралство.

Двамата мъже слязоха от крепостта и почтително загледаха как увиват трите глави в плат и кожа, как ги завързват за седлата. Норфолк приближи до Едуард, падна на коляно върху камъните и зачака с наведена глава.

— Станете, милорд — тихо каза Едуард.

— Питали са момчетата ми в гостилницата, Ваше Величество. Хората от града се боят, че ще им наложите някакво наказание, защото са приютили крал Хенри и кралица Маргарет.

— Да, все още е възможно да го сторя — отвърна Едуард, макар че сам не вярваше на думите си. Изправен пред армия с числеността на тази, която бе издигнала лагер в Тадкастър, град Йорк е бил заложник. Още на мига реши да ги обяви за невинни и че няма да им налага наказание — нито в злато, нито с кървави екзекуции. Баща му все казваше, че един човек се разкрива по начина си на поведение, когато е на власт. Това имаше значение за младия крал.

Норфолк още повече наведе глава, съвсем наясно, че кралят продължава да го обвинява за късното му пристигане, че е едновременно мразен и хвален. Реши да не се извинява, макар че загубените часове на отчаяние в снега сигурно бяха най-тежките, които бе преживял в живота си. Тогава му се струваше, че ще се влачи из бялата пустош завинаги и в резултат на това ще загубят кралството. Мислеше, че може да се задуши и да умре от кръвта, която напираше в гърлото му.

— Ваше Величество, казват също, че кралица Маргарет и съпругът ѝ са напуснали града призори.

— С каруци или с карети? — рязко попита Едуард и погледът му се изостри. Беше само час или два след пладне. Ако Маргарет е тръгнала с каруци, все още би могъл да ги настигне.

— Оставили са ги, Ваше Величество. Взели са само коне със самари за товара и парите. Дори и така мога да изпратя десетина мъже след тях, милорд. Отправили са се на изток, може би към крайбрежието. Всички в странноприемницата са на това мнение.

— Изпрати своите десетина души — рече Едуард, доволен, че е взел бързо решение. — Нека ги доведат обратно.

— Да, Ваше Величество — отвърна херцогът и се поклони ниско.

Едуард наблюдаваше как Норфолк се отдалечава по улицата, тръгнал към чакащите го конници. На младия крал му беше приятно, че хората идват при него да искат услуги и решения. Главозамайващо беше, а най-хубаво бе усещането, че духът на баща му направо ще крещи от удоволствие. Родът на Йорк бе взел в ръцете си управлението на цяла Англия. Където и да избягаше Маргарет, то нямаше да промени онова, което двамата със съпруга ѝ бяха загубили на бойното поле между Сакстън и Тоутън — или пък онова, което той бе спечелил. Все едно са изпуснали короната и тя се е търкулнала насред цялата кръв и е спряла в ръката му.

Маргарет прикриваше горчивината си, като държеше главата си изправена и едва-едва се усмихваше. Вече бе разбрала какво означава да видиш как един ценен съюз се разкъсва и е захвърлен в пламъците. Останала ѝ бе едната гордост и това ѝ беше утехата.