Съмърсет се обърна, за да изкрещи заповедите си по стълбите, там, където мъжете му чакаха. Спря, когато тя докосна рамото му.
— Къде е Дери Бруър? — попита Маргарет. — Виждал ли си го, чувал ли си вест от него? Имам нужда той да дойде с мен.
Младият херцог поклати глава и издаде малко от раздразнението си.
— Не знам, милейди — каза укорително. — Лорд Пърси и барон Клифорд са мъртви. Ако вашият Дери Бруър е жив, убеден съм, че ще ни намери навреме. Сега трябва да накарате слугите си да ви приготвят всичко, от което ще имате нужда — той прехапа устни и изведнъж очите му заблестяха от скръб. — Милейди, не бива да очаквате да се завърнете. Вземете злато и… дрехи, онова, което не бихте изоставили. Аз имам резервни коне. Всичко можем да пренесем.
Маргарет го погледна строго.
— Много добре. Сега се стегни, милорд Съмърсет. Трябваш ми бодър, а се съмнявам изобщо да си спал.
Той се усмихна тъжно и премигна.
— Просто прах, милейди, трябва да ви се извиня.
— Тъй си и мислех . Сега доведи хората си тук да помогнат да съберем нещата, които ще ми трябват за пътуването. Искам да останеш до мен, милорд. Да ми помагаш за съпруга ми и да ми разкажеш всичко, което се случи — тя спря за миг, вдигна гордо глава, за да потисне отчаянието. — Не мога да повярвам. Как е възможно ?
Съмърсет извърна поглед и подвикна на хората си навън. Когато се върна, тя все още чакаше отговор. Той можеше само да свие рамене.
— Снегът, милейди. Снегът и лошият късмет — това бе достатъчно. Не знам дали Господ, или пък Дяволът е бил на тяхна страна, но… но със сигурност е бил един от тях. Крал Едуард воюваше в центъра, водеше мъже, които се биеха като обезумели, за да го впечатлят. Дори и така не би трябвало да спечелят, не можеха да спечелят срещу толкова многочислена армия като нашата. Или Господ, или Дяволът, или пък и двамата. Не знам.
С дългите знамена, които се вееха от двете му страни, Едуард навлезе в лагера на Ланкастър. Настроението на краля преустанови всички разговори, макар да не беше неблагоприятно, а просто повлияно от объркването, което внесоха в ума му шеметно развилите се, твърде многобройни събития от деня.
Яздейки към центъра на лагера, те не срещнаха въоръжена съпротива. Малкото останали пазачи избягаха още щом видяха как знамената на Йорк се задават по пътя. Привлечен от миризмата на готвено, Едуард слезе от коня си, за да приеме купичка изпускаща пара овнешка яхния, славна подкрепа за свития му от глад стомах.
Осемнайсетгодишният крал сърбаше гозбата, а от отсрещния край на лагера като втрещени го зяпаха Уорик и Монтагю, Норфолк и Фокънбърг. Единственият звук дойде от Норфолк, който се изкашля в платнена кърпа с влажна кашлица, която не спря, докато с изкривено лице не изплю в нея кръв, а после и още кръв, която пък изхрачи на земята.
След малко капитаните му донесоха някакви сметки, разграфени с тънки линии, но той ги отпрати с жест. Нямаше интерес към писарска работа, нито дори към задачите на управлението. Не се съмняваше, че човекът на баща му, Паучър, ще го издири в някакъв момент, но първо имаше да се свършат далеч по-важни неща.
Слугите на Ланкастър притичваха, за да донесат храна и вода, ужасени и изпаднали в шок, но вече усетили, че от кървавите полета зад гърба им се оформя един нов свят. Все пак те трябваше да ядат и да получат заплащане за труда си, макар господарите им да бяха убити. Някои плачеха, докато работеха, осъзнавайки, че главата на техния род няма никога вече да се завърне. В един хамбар войниците откриха бутове и опушена шунка и ги нарязаха с ножовете си, с които до не много отдавна бяха мушкали жива плът.
Изтощените мъже се настаниха да се хранят и да починат, а Едуард се качи отново на коня, като трепна от болка заради нараняванията по тялото си — прободе го от дясната ръка и рамо, та чак до двата крака. Доспехите му бяха поели десетки удари и пораженията се бяха разнесли така, че в продължение на седмици щеше да е целият нашарен със синини. Железните пластини бяха надупчени там, където бяха прониквали остриета. Едуард преброи четири триъгълни пробива от секира. Всички бяха на гърдите му и това го правеше горд. И всеки един бе обрамчен с кръв, макар че раните отдолу се бяха съсирили и залепили за пластовете от кожа и плътен лен. Той изпъшка, щом се протегна, за да яхне коня, и обърна това в гневен вик, след като всяка става на тялото му го заболя. Остави шлема си в ръцете на един слуга и затвори очи. Потта му започна да изсъхва на вятъра, който духаше насреща му. Едуард не се нуждаеше от златния пръстен, закрепен в желязото, за да покаже, че е крал. Истината се криеше в битката, която бе спечелил. Никакви развети знамена или фамилни гербове не значеха толкова, колкото нея.
Читать дальше