Конн Иггульден - Кръвна връзка

Наемни войници, воювали с часове, бяха покосени от тежка като олово умора и объркване, което само се засилваше в тъмнината. Те преплитаха крака редом с другарите си и ако ги застигнеха по-бодри врагове, биваха покосявани като житни снопове. Броят на загиналите растеше все повече и повече, по-силните се нахвърляха дивашки върху по-слабите, после на свой ред отслабваха, за да бъдат повалени.

Сред редовете на Йорк настъпи мрачно отчаяние. Дори в центъра, където се биеше самият Едуард, който сякаш не страдаше от умора, мъжете най-сетне бяха осъзнали с каква огромна армия разполага Ланкастър. Младият крал отправи поздрав към Фокънбърг и след това се насочи към Уорик, като приемаше приветствията на центъра, с които хората там го посрещнаха. След като на бойното поле нямаше оръдие, Едуард бе недосегаем, стига силите да не му изневеряха. Рицарите, налегнати от тотална умора, можеха да бъдат повалени или намушкани между плочките на бронята, шлемът им можеше да се смачка навътре. Но ако мъж с размерите на Едуард успееше да продължи да се бие, трудно е да намериш начин да го спреш. Искаше се едва ли не идеален удар, за да пробиеш доспехите му — и както някой се прицелваше, въоръжен, той гледаше нападателя си с безумна усмивка и отвръщаше на удара преди още другият да го е застигнал. Накрая вече не помнеше броя на жертвите, които паднаха под меча му.

Тъмнината ги бе погълнала, когато Едуард забеляза раздвижване вдясно. Ако нямаше сняг, не би го видял, но на фона на побелялата земя лесно установи, че някаква тъмна маса напада — беше се появила, докато снегът още се вихреше във въздуха. От височината на коня си той първи получи предупреждение, макар че само се вглеждаше в тях. Съгледвачите вече тичаха към него, момчета, които се състезаваха да поемат неговите нареждания, каквито и да са те. Едуард вдигна ръка с разперени пръсти. Каза им да почакат, докато и той самият чакаше с разтуптяно сърце, чувстваше се замаян, прилошаваше му. Ако към кралската армия идваха нови подкрепления, той гледаше в лицето на смъртта и последното обезчестяване на рода Йорк. Още от самото начало числеността на неговите бойци отстъпваше на тази на врага. Онези, които прииждаха сега, щяха да го разбият.

Ударът повали левия фланг на Ланкастър. Норфолк ги беше открил в снега и тъмнината и сега поведе цялото дясно крило на Едуард срещу най-слабото място на Ланкастър. Хукнаха в атака и наддадоха страховит рев, който отекна по цялото бойно поле. Знамената на Норфолк полетяха напред, за да ги предвождат, и при вида им Едуард и Уорик се спогледаха облекчено и започнаха да вият заедно с останалите. По-точно премерено не можеше и да бъде — и ако по-рано през деня двестате вражески конници почти бяха разсипали крилото на Фокънбърг, девет хиляди свежи бойци сега напълно разбиха фланга на Ланкастър, пометоха армията и оставиха хиляди мъртъвци. Хората на Норфолк със сигурност бяха уморени, цял ден бяха газили в снега, търсейки бойното поле. Въпреки това бяха бодри и енергични в сравнение с нещастните, полумъртви воини, които през цялото това време се бяха сражавали.

Заради тъмнината в редиците на Ланкастър настъпи пълно объркване. Беше дошло голямо нападение и мъжете тръгнаха назад в тих ужас, като се надяваха тъмнината да прикрие безчестието им. И както Норфолк ги притискаше, Едуард, Уорик и Фокънбърг също усетиха, че вражеската линия внезапно поддава пред тях.

Мъже, които на дневна светлина биха удържали наплива до безкрай, се пречупиха в тъмнината. Обръщаха се и бягаха, нападани от всички страни от войници, които ги атакуваха с писъци и трясък на желязо. Те се хлъзгаха и падаха, ставаха пак и разпростираха паниката, като се бутаха сред редиците от бойци, които още не бяха разбрали какво се случва; сграбчваха ги, крещяха въпроси, а те се отскубваха и се препъваха нататък. Стотици бяха разбити, после хиляди, оставяйки страха да свие гърлата им и да ги потопи в дива паника. Носеха се надолу по склоновете към реката, падаха с доспехите си и се блъскаха непрекъснато.

Зад тях редиците на Едуард и Уорик се бяха срещнали с Норфолк и настъпваха по фронта. Заедно те надаваха ревове на дивашка радост, преследваха тичащите мъже. Само мигове преди това пред тях бе стояла армия поне равностойна на тяхната. С тази представа войската на Йорк натискаше по фронтовата линия. Двама или трима ще хванат някой нещастен рицар, ще го повалят, като му подкосят краката, или ще го бутнат с брадвата в гърба, тъй че да падне. Веднъж свален на земята, някой друг ще замахне в кръг с дръжката на брадвата и ще го цапардоса по главата или врата. Но не спираха дори тогава, подивели от собствения си страх. Удар след удар се редяха, докато костите се разтрошаха на парчета, а тялото бе намушкано стотина пъти.