Конн Иггульден - Кръвна връзка

Към фронта се насочваха нови и нови сили, биеха се до пълно изтощение, а после падаха, за да ги заменят други. Фокънбърг заемаше позиция във втория или третия ред, като с помощта на двама войници издърпваше напред и назад мъжете и така се мъчеше да позволи на смъртно уморените да си отдъхнат, преди да им отнемат живота. Беше изправен пред най-силното крило на Ланкастър, със знамената на Съмърсет, които се виждаха само на стотина метра от тях.

И в тази патова ситуация дойде засадата от горичката, двеста тежко въоръжени конници, останали скрити, за да атакуват фланга му. Носеха дълги копия и вече препускаха в галоп, когато той ги видя да се появяват от снега, размазано кълбо от приближаващ гръмовен трясък, докато цели редици започнаха да се отдръпват, все едно уплашено момче скача рязко настрана от пътя на някое подивяло куче.

Те пробиха директно през плътните редици на бойците, които чакаха да се включат в самия фронт на битката търпеливо и безстрашно. Вместо това ги покосиха, разбити за миг от тежкото снаряжение, което се стовари върху им или ги изплю на парчета през желязо и разцепено дърво. Част и от лявото крило поддаде и се огъна, сви се при тази неочаквана атака. Цялото ляво каре се залюля, сбута редиците, мъчейки се да спре, докато други се опитваха да пробият в периферията, загубили представа за реалността. Някои надигнаха в редица пиките, както ги бяха обучавали да правят срещу конна атака. Бяха малцина и Фокънбърг едва успя да преглътне, преди да даде рязка заповед, за да подреди линията и да изтегли мъжете да се пренаредят. Оставяха зад себе си писъците на ранените и изстиващите тела на умрелите.

Фокънбърг изхлузи ръкавицата, за да обърше потта от лицето си. Истинският им враг беше паниката, както винаги. Двеста конници не можеха да разгромят армия, дори и едно крило от нея, не и когато то наброява осем хиляди войници. Но докато конниците напираха безпрепятствено и убиваха без да получат отпор, редиците се отдръпваха и чакаха някой друг да отвърне на заплахата. Той видя как един от хората му хвърля пиката си като копие и поваля от коня някакъв ездач. После се нахвърли върху проснатата фигура, но другарите на поваления, които моментално пристигнаха в галоп, го накараха да притича обратно в редиците. Бяха извадили мечове и се задоволяваха с това да посичат идващите. Побеснял и отчаян, Фокънбърг изпрати едно момче на бегом към тила, където се бавеха стрелците му. Само няколко хиляди стрели щяха да ликвидират заплахата. Обаче и последните бяха използвани още преди часове, макар че се надяваше някъде да има малко останали. Надеждата беше напразна, знаеше го.

Дузина конници за пореден път се врязаха във фланга му. Някои войници извикаха да вдигнат пиките и редиците настръхнаха, но не и преди конниците да се оттеглят с нова кръв по мечовете. Ревяха и им се присмиваха, докато яздеха напред-назад, доволни от преимуществото си над нещастните редици, които минаваха пред очите им.

Фокънбърг хвърли поглед надясно, търсейки помощ. Сърцето му преля от радост, щом видя, че знамената на Едуард приближават.

— Да! — прошепна той. — Добро момче! Добър крал !

Засмя се на собствените си думи. Едуард приближаваше бързо и огромните карета забавяха хода си, когато ги пресичаше. Някои просто спряха, за да го погледат, докато офицерите им крещяха побеснели да се придвижват напред. За един миг в дългите часове на битката войниците и от двата лагера наблюдаваха как Едуард се притичва на помощ, за да заздрави разкъсаното крило.

— Отворете път там! — извика Фокънбърг на тези около него. — Пропуснете краля! — беше се захилил като глупак, знаеше го, но знамената повдигнаха духа му — бялата роза, ястребът на Йорк, пламналото слънце, кралските лъвове.

Ездачите, които бяха атакували крилото, също виждаха ясно как Едуард приближава. Неколцина се обърнаха обратно към гората зад себе си, очевидно избирайки да останат живи. Други сочеха краля, който разбутваше собствените си редица, за да ги достигне. Не беше трудно да се досети какъв бе спорът между тях. Ако успееха да повалят Едуард, с лекота биха обърнали деня в полза на крал Хенри.

Фокънбърг усети как гърдите му се стягат, кожата му сякаш стана „тясна“ за костите. Крал Едуард мина край него само на двайсетина метра, огромният му боен кон тичаше в лек, грациозен тръс. С него се движеше и ядрото със знамената, а около тях мъже с брадви и секири, набити и яки, които тичаха покрай краля.