Конн Иггульден - Кръвна връзка

Някъде отляво Уорик дочу коне там, където тези животни нямаше какво да правят. Преглътна с толкова пресъхнало гърло, че едва можа да се обади:

— Ваше Величество… Едуард! Лявото крило!

Чичо му Фокънбърг сигурно бе някъде от тази страна с брат му Джон, макар че не беше видял никого от тях, откакто започна стрелбата с лък и тревогата тази сутрин. Вече бе намразил снега заради слепотата, която им причиняваше, повече дори от студа, който влошаваше болката от раните и правеше ръцете безчувствени и неспособни да държат оръжието.

Видя, че Едуард се обръща и поглежда там, където ръкавицата му сочеше — наляво. Устните му се свиха и той се огледа, преценявайки с хладен поглед с какво разполага и кого може да повика.

— Някакви конници има там, излизат от гората — извика той на Уорик.

Шумотевицата, която последва, беше ужасна, страшен сблъсък на метал и викове на болка, които отекнаха като гръмотевица по бойното поле. Стотици се обърнаха, за да видят какво става, и загубиха живота си заради този момент на невнимание.

— Колко са? — провикна се Уорик. Сега съжаляваше, че е убил коня си, независимо колко сърца му спечели това.

— Твърде много — отвърна Едуард и прикри с ръка устата си. — Конят ми! Тук! Доведете ми го!

Той остави първите две редици да преминат пред него и остана погълнат от масата. Отново се нареди в третия ред и зачака да доведат огромния му жребец, който можеше да носи тежестта му с доспехи. Щом Уорик разбра какво смята да прави Едуард, изпрати съгледвачите си при четирима от най-близките капитани, за да им кажат, че кралят има нужда от бързата им подкрепа и присъствие. Те започнаха да заобикалят Едуард от всички страни.

— Трябва да натискаш с центъра, Уорик — извика Едуард. — Това са най-добрите ми хора. Няма да се огънат.

За негова изненада, кралят се захили, сякаш някакво тъмно удоволствие повдигна духа му. Доспехите му бяха опръскани с кал и кръв, връхната му дреха с кралските лъвове бе цялата червена от кръв. Но в този момент, в своята младост, скръб и гняв, за Уорик бе ясно, че досега той не бе изпитал такава необуздана радост. Насилието го опияняваше. Бойното поле можеше да пречупи човек, Уорик добре знаеше това. Но имаше и такива моменти, в които то правеше хората по-силни, ако откриеха място, където силата и умението им, и бързите им ръце бяха незаменими, там, където нямаше други грижи да ги разсейват.

Радостта на Едуард пролича в погледа му и в дивашката му реакция. Той пъхна коляно в ръцете на рицаря, който му доведе коня, бързо и леко се метна на седлото и след като само за миг се превърна в мощен воин, се сля с животното, и сякаш силата и възможностите му се утроиха. Конят изведнъж захвърля къчове и едва не удари пехотинеца зад тях.

— Натискайте в центъра — извика Едуард, за да го чуят околните, макар че се обръщаше към Уорик. — Тези Ланкастър са просто момченца. Не могат да ни удържат.

Кралят премина в тръс през редовете на карето, те спираха и го поздравяваха с ликуващи викове. Рицарите му образуваха фаланга около него, високо издигнали знамената му. Заедно с четиримата капитани стотици тръгнаха с него напред, хилеха се като полудели и тичаха по петите на краля и бойния му кон. Насочиха се към мястото, където битката бе най-шумна, в лявото крило, за да посрещнат онази военна сила, която беше наизлязла от гората.

Фокънбърг изруга, отблъсквайки едно копие с дръжката на меча си. Горичката отляво изглеждаше твърде малка, за да прикрие всичките тези конници, които наизскачаха от нея. Най-левите редици бяха уловени, като вниманието им бе погълнато от схватката пред тях. Само на около четирийсет метра от мястото, където беше застанал, най-предните му войници все още поддържаха ръкопашен бой, тяло до тяло, метал до метал, и проливаха кръв, докато капитаните и сержантите ревяха при всеки нов напън, при всяка извоювана стъпка напред. Линията се местеше ту напред, ту назад, все едно мърдаха кървави устни. Внезапен напор и постоянен натиск бяха спечелили на Фокънбърг малко терен, но цената беше твърде голяма. Обикновено лявото крило беше най-слабото — последно влизаше в бой. Но при наличието на сняг самият мащаб на битката пренаписваше правилата. Ако дясното крило на Норфолк останеше на място, то трябваше първо да навлезе в боя, поддържано от Едуард и Уорик в центъра, а накрая, дори може би никога — лявото крило на Фокънбърг. Обаче бойният фронт сега бе толкова широк, че центърът и лявото крило влязоха в сблъсък едновременно — а Норфолк бе изчезнал някъде в снега.