Конн Иггульден - Кръвна връзка

Шлемът на Едуард оставяше очите и носа му непокрити, макар че брадичката и челюстта бяха обгърнати с метал. Той отказваше онзи вид шлем, който свеждаше света до процеп, въпреки опасността от стрелите, които можеха да пронижат лицето му. По-добре да виждам, казваше. Светлите му очи блестяха с жесток пламък, докато се вглеждаше в редиците отсреща. В тях не се четеше никакво съмнение.

— Да им видим сметката на тези слабаци! — извика той. — Няма мир! Няма „предавам се“! Няма откупи! — гласът му шибаше като камшик тези около него.

— За крал Едуард! — изрева Уорик.

Хиляди войници изкрещяха думите още по-силно, раздираха гърлата си и същевременно удряха едни в други брадви и ножове. Едуард се смееше с детинско удовлетворение и издигна меча си за поздрав. Звукът проряза въздуха, тъй че някои от приближаващите се сепнаха или пък объркаха крачка. Войниците на Едуард не оставиха вика да заглъхне, макар че известно време той се долавяше просто като нечленоразделното ръмжене на ядосани мъже, насилени да стоят на това студено място с железа в ръцете.

Уорик усети как мехурът му се свива, а дъхът му олеква в гърдите, сякаш дробовете му не теглеха добре. Върху туниката над доспехите носеше фамилния герб, а мечът и щитът му бяха също в цветовете на Невил. Беше изиграл ролята си, за да стане Едуард крал, бяха посмели да извършат това богохулство в лицето на крал Хенри и трона на Ланкастър.

— Преди малко чичо ти извърши невероятни неща, Ричард — каза Едуард в ухото му и наруши мислите му. — Той разбира снега по-добре от нас, тъй мисля. По-добре от всички.

— Добър човек е той — извика в отговор Уорик и сви рамене.

Шумът край тях беше достигнал нивото на гръмотевична буря, разразяваща се над главите им, или пък на рева на лъвове. Земята сякаш се тресеше и все едно огромна вълна го помете, така го притисна, че не можеше да ѝ устои. Вниманието му бе погълнато от онези, които Едуард се правеше, че не забелязва, яки мъже с пики и брадви, насочени към тях, с лица, изгарящи от удоволствието да влязат в схватка с краля узурпатор. Те виждаха знамената с бялата роза и щяха да се отправят директно към тази точка.

— Имаш ли новини от Норфолк? От изгрев-слънце не съм чул нищо от него — Едуард го сграбчи за рамото и шлемовете им иззвъняха. — Опасявам се от най-лошото там.

Уорик рискува един страничен поглед и осъзна отново колко млад беше всъщност Едуард. Кралят току-що бе предявил претенции към трона, тръгнал бе на поход срещу огромна армия едва три месеца след смъртта на баща си и брат си. Въпреки това му изглеждаше повече от просто нервното желание да говориш. С всяка крачка пред погледа им изникваха все повече и повече от редиците на Ланкастър. Без Норфолк Едуард добре знаеше, че не могат да се сравняват по численост с врага. Погледът му бе изпълнен с безпокойство.

— Можеш да се довериш на Норфолк, Ваше Величество — изкрещя Уорик над страшната какофония от звуци. Нарочно се обърна към него с титлата, за да може той да я чуе и да си я припомни. Армията, която бяха събрали, имаше нужда той да е смел и необуздан, а не да страда от съмнения. — Убеден съм, че е загубил ориентир в снега снощи по тъмно. Но Норфолк е родом от този район. Надали е далеч назад. Ще пристигне бесен, че толкова е изостанал.

Едуард сведе глава, макар Уорик да забеляза, че сенките в очите му потъмняха още, а изражението му стана по-студено. Вече бяха навлезли в обхвата на стрелите и Уорик разбра колко много животи е спасил Фокънбърг, след като бе извадил зъбите на ланкастърските стрелци по-рано същата сутрин. Като човек, който е преживял особения ужас да е обект на стрелбата с лък, Уорик отправяше благодарности към Бога за това. Няма по-страховит звук на света от свистенето на стрели, изпратени към теб в бръснещ полет.

До този момент вече разстоянието между двете армии се беше стеснило до по-малко от стотина метра. В началото мнозина се смееха и се шегуваха, или пък разправяха спомени за стари дългове. Постепенно, глас по глас, гърлата им пресъхнаха. Барабаните продължаваха да бият и капитаните увещаваха своите да ударят първи, да ударят силно, но смехът и лековатите приказки секнаха. Огромните карета се простираха извън полезрението им, а снегът още валеше.

Уорик се приготви за най-тежката физическа задача, пред която се бе изправял досега. През целия си живот се бе обучавал за нея, от детството, когато удряше по колове, до дузината турнири по-късно. Беше във възможно най-добра физическа форма. Дишаше задъхано в шлема си. Как му се искаше вятърът и снегът да престанат. Никой не се биеше през зимата, защото беше цяло нещастие дори само да стигнеш до бойното поле, преди стрелците и армейските редици да се срещнат.