Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Добре тогава, момчета. Всичко, което искам да постигна, зависи от вашите умения. Точното премерване на разстоянието ще бъде ключово тук. Докато разпространя заповедта, бих искал да измерите с крачки, поотделно, после да ме уведомите. Приближете колкото посмеете, но не позволявайте да ви забележат, иначе всички сме загубени. Сега имаме възможността да им изтърбушим вътрешностите върху този сняг, ако направим всичко както трябва. Вървете!

Съгледвачите хукнаха, изоставяйки конете си. Фокънбърг подсвирна, за да събере капитаните. Снегът погълна звука от тяхното приближаване, затова получи ясна представа как врагът може все още да седи и да чака, наострил слух, без да знае колко всъщност бе ослепял и оглушал.

Фокънбърг издаде заповедите си и зачака съгледвачите да се върнат, като ужасно се страхуваше да не чуе внезапен вик и призив на оръжие, което би означавало, че са открили и докладвали за тяхното присъствие.

Двамата млади мъже се върнаха един след друг през минута.

— Пет хиляди и двайсет — рече първият.

Другарят му го изгледа укорително.

— Пет хиляди и шейсет — каза той.

— Много добре, господа, това ще ми послужи чудесно. Отивайте при конете си и се пригответе.

Той подаде сигнал и чакащите капитани и войници препречиха пътя на хората си с пики на нивото на кръста. Не бе възможно да спреш толкова много хора съвсем без да издадеш звук, но гласовете бяха приглушени, слаби, предаваха се от човек на човек, докато всички застанаха неподвижно. Стрелците бавно и тихо се придвижиха напред, отдалечиха се от останалите. Празнината се разширяваше и накрая цялата дружина от две хиляди стрелци изчезна в бялото пространство.

Херцог Съмърсет се разхождаше между редиците, минаваше покрай чакащите мъже, чието формирование се простираше далеч нататък, и гледаше как снегът ги покрива. Представляваха впечатляваща гледка. Освен пиконосци и стрелци с лъкове имаше огромно количество въоръжени с бойни брадви, секири и мечове. Те чакаха на крака или на групи от окаляни конници в двете крила. Барабанчици и носачи на вода, и търговци от всякакъв вид придружаваха армията и се движеха между бойните редове, докато войниците проверяваха оръжието и оборудването си, наместваха и оправяха торби и остриета.

Кралят и кралицата бяха в безопасност в град Йорк, на около дванайсет километра оттам. Съмърсет командваше армията, с граф Пърси в центъра, заедно с дузина барони и капитани ветерани. При новината, че ги приближава огромна армия, той ги бе измъкнал от лагера и ги беше отвел по замръзналата земя някъде между селата Тоутън и Сакстън. По негова заповед се бяха разположили върху открита площ с храсталаци, а земята на юг се разстилаше пред тях като на длан. Съмърсет поклати глава, възхитен от самия мащаб на похода. Само шест години преди това Уорик, Солсбъри и Йорк се бяха противопоставили на краля с едни нищо и никакви три хиляди бойци при Сейнт Олбънс — и бяха на косъм да спечелят. Погледът му обгърна три карета с най-малкото дванайсет хиляди мъже. Беше им намерил добро място — отляво защитено от блата, а отдясно — от Кок Бек, река, чиито води сега се изливаха буйно при толкова сняг, който се топеше в тях. Душата му се пълнеше, като гледаше с какъв плам и стоицизъм хората му понасяха всичко. Те бяха опората на крал Хенри, оставаха му верни.

Нещо, заради което младият херцог побесняваше, беше времето. Той носеше доспехи от полирани плочки, подплатени с кожа и дебел плат, направени така, че да поемат удари, които в друг случай биха убили човек. Бяха също и защита срещу мразовитото време, много повече, отколкото слоевете вълна и намаслен лен, в които бяха облечени пиконосците му, с торбести клинове и само една туника, които да ги пазят. Проблемът беше, че никой от тях нямаше опит със зимните битки. Дори най-опитните му капитани не бяха сигурни дали е по-добре за мъжете да лежат, или да чакат клекнали, дали имаше по-голяма опасност да умрат от студ, когато са върху земята, или когато стоят неподвижно. Логично беше да ги раздвижва, макар че това ги уморяваше и нарушаваше редиците и позициите. Някои от по-старите разправяха, че потта е коварен враг, че ако човек загрее прекомерно на студа, потта му замръзва върху кожата и му взима живота. Докато чакаха, вятърът се усили, повеите зачестиха, докато накрая бръснеше лицата им с кристалчета лед. Мнозина стояха с ръце пред себе си, за да се пазят, с притворени като цепки очи.

Съмърсет поклащаше глава непрекъснато, все едно имаше тик. Чакаше тук с най-голямата армия, която бе виждал през живота си, почти четирийсет хиляди войници, въоръжени със секири, лъкове и брадви. Още повече, че имаше благоволението на краля и кралицата, особено на кралица Маргарет. Въпреки това мразовитият въздух и снегът го караха да се съмнява във всичко това. Студът като че ли накърняваше самоувереността му, сякаш той я издишваше заедно с облачетата влага, които се превръщаха в капчици и се стичаха по вътрешността на шлема му. Всъщност знаеше, че страда по-малко от старите мъже. Някои от пехотинците му бяха граждани на по четирийсет или петдесет. Доброволци, които не бяха очаквали ентусиазмът им да се охлади до пълна тишина, нарушавана единствено от свирещия вятър.