Конн Иггульден - Кръвна връзка

Фокънбърг стоеше безмълвен, заслушан в далечните писъци. Устата му едва-едва се разтегляше в усмивка, макар че беше мрачен и целият трепереше от липсата на сън. Стрелците му бяха използвали най-мощното оръжие на бойното поле, после вкупом се втурнаха назад, точно както им беше наредил, преминавайки тичешком стотината метра, които ги деляха от линията на врага. Тогава вече нямаха останали стрели, а каруците с пълни колчани се намираха някъде далеч назад или пък бяха загубени заедно с дясното крило на Норфолк. Той ги остави да се оттеглят, докато не ги заредят повторно с нови колчани.

Почака съвсем малко и стрелците на Ланкастър отвърнаха. Усмивката му се разшири и очите му заблестяха. Тези мъже стреляха срещу вятъра, а не с него, както бяха сторили неговите воини. И още по-хубавото беше, че заради дебелия сняг нямаха никаква представа, че момчетата му са отстъпили. Хиляди, хиляди стрели паднаха там, където преди съвсем малко стояха неговите воини — съскащо острие на смъртта, което достигаше почти до краката му, но се приземяваше тихо и безропотно, без да отнеме ни един човешки живот. Стрелците се хилеха от безопасна дистанция, а Фокънбърг се засмя при една друга смела идея. Почака, докато блъскането приключи. Значи все още имаха работа.

— Стрелците да съберат стрели! — извика им.

Мъжете, които се чувстваха сигурни само когато колчаните им бяха пълни, затичаха напред и започнаха да издърпват стрелите от местата, където се бяха забили в земята. Някои се бяха счупили или пукнали, но други бяха в добро състояние. Сравняваха помежду си качеството на намерените стрели и изглеждаха доволни, смееха се на това как Фокънбърг е преметнал врага.

Щом напълниха колчаните си, Фокънбърг даде нова заповед на капитаните и стрелците пак се превиха, изпращайки стрелите на Ланкастър обратно, за да дупчат гърлата на онези, които ги бяха изстреляли.

Едуард Йорк изръмжа доволно, щом видя, че към него приближава армия, строена в боен ред. Едва се различаваше в снега от това разстояние, беше като размазано тъмно петно с вдигнати пики. Роговете засвириха и от двете страни, докато силите на крал Хенри се отправиха надолу по склона, за да ги посрещнат. Когато погледна към бледото небе, му се стори, че видимостта се подобрява. Сега виждаше малко по-надалеч, макар че във въздуха продължаваха да танцуват едри снежинки и всяка стъпка издаваше хрущящ звук по блестящата снежна повърхност, която зад тях оставаше разровена и кафеникава. Все пак не беше довел двайсет хиляди мъже на разстояние над триста километра, за да играят ролята на срамежливия ухажор. Целта му беше да доведе всичко докрай.

— Изповядах си греховете и предложих душата си на Бог. Смятам, че съм готов, милорд Уорик — извика той. — Сега ще застанеш ли до мен?

— Да, да, разбира се — отвърна другарят му.

Едуард се захили и двамата слязоха от конете. Пред себе си виждаха знамената на Съмърсет и Пърси, а тежко стъпващите им редици приближаваха все повече, съпроводени от барабанен ритъм, гайди и виещи рогове, които раздвижваха кръвта.

Щом те стъпиха на земята, главнокомандващите наблизо спряха централното каре с впечатляваща дисциплина. Хиляди очи се прехвърляха от младия крал към приближаващите редици на врага, решени да ги погубят. Те сякаш нямаха край.

Уорик потупа коня си по шията, после грабна брадвата от ръцете на един изненадан войник, завъртя във въздуха онзи край, който завършваше с чук, и с ужасяващ трясък го стовари върху широкото чело на животното. То се срути на мига, умря моментално. Околните мъже наддадоха ликуващи възгласи, а Едуард изруга от изненада, после се засмя.

— Прекрасен жест, Ричард — извика той, за да го чуят всички. — В такъв случай не възнамеряваш да бягаш. Но ако аз сторя същото, рискувам повече да не намеря друг кон, достатъчно голям, за да ме носи.

Със задоволство забеляза, че мъжете около него се разсмяха, повтаряйки думите му пред онези, които не бяха го чули. Няколко горди момчета отведоха масивния жребец на Едуард обратно през редиците. Други притичаха до фронта, за да раздадат вода на всички, които пожелаят. И през цялото време тъмните войски приближаваха, като все повече и повече мъже в крилата се появяваха иззад вихрушката от снежинки.

Пеша, Едуард и Уорик заеха позиция в третия ред. Около тях знамената бяха издигнати високо, обявяваха присъствието им на бойното поле както за съюзници, така и за врагове. И двамата прикриваха нервността си, като разкършваха рамене и подсвиркваха на капитаните си. Цялото централно каре отново се раздвижи напред, този път с краля в центъра му. Мъртвият кон изчезна между маршируващите редици.