Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Напред, момчета! Днес ще свалим един крал. Това тук беше само неговото куче.

Те го поздравиха с викове и продължиха марша си, набиваха крак, за да възвърнат кръвообращението в замръзналите си крайници. Необятната неподвижност около тях се стопи, заменена от порив на вятъра, който обрули лицата и ръцете им. Зловещата тишина я нямаше вече, но студът стана още по-хаплив. Вихрушката сякаш ги подгони напред, като запращаше късчета лед срещу вече безчувствената им кожа. Мнозина се оглеждаха наляво и надясно по редицата си, но винаги оставаха разочаровани колко малко от редовете им се виждаха. Въздухът бе изпълнен със снежинки, които ги жулеха по лицата и се напъхваха във всеки шев и всяка гънка на дрехите им. Заслепени от снега, целите треперещи, те можеха единствено да вървят напред със сведени срещу виелицата глави.

Уилям Невил, лорд Фокънбърг, притискаше огромното ляво каре да върви пред кралския център, пришпорваше капитаните си през побелелите полета. Съгледвачите му бяха изчезнали напред в снега и всичко, което той искаше, беше час по-скоро да доближи до формированията на Ланкастър. През този ден той и хората му вече бяха влизали в бой, макар че повече приличаше на касапница, тъй като неговите три хиляди се нахвърлиха срещу само четиристотинте бойци на Клифорд — като половината от тях не бяха въоръжени с нищо повече от ножове и лъкове. Късметът не бе притеснил неговите войници. Напротив, лекотата, с която убиваха изтощените си врагове, ги беше успокоила и ободрила. Поне десетина пъти той наблюдаваше как момчетата му бъхтят някой вече повален мъж, нанасят пет-шест удара с брадва, тъй че да счупят костите и да разпръснат червени струи кръв по снега. Бяха и диви, и умели с оръжията, които им бяха дали. Добри момчета са, помисли си той. Справят се.

В момента обаче мисълта му бе при стрелците, които все още се бавеха с пълните си колчани с по две дузини стрели на човек. Фокънбърг вдигна поглед, както яздеше край тях, и почувства как вятърът се надига откъм югозапад, фучи през снега като ледена фурия. Повеите му станаха ураганни и вече виждаше тъмни петна в бялата пелена наоколо, храсти и самотни дървета се отърсваха от тежестта на снега и тъмнееха, но след миг снежинките отново ги връхлитаха.

Убеден беше, че бойната линия на крал Хенри и кралица Маргарет е разположена съвсем наблизо. Неколцината пленници, които залови тази сутрин, му разказаха всичко, което знаят, изприказваха и майчиното си мляко, само и само да спасят живота си. Не знаеше дали след това наистина са ги пощадили, или пък са ги убили. Това, което го занимаваше, бе близостта на лагера на Ланкастър. Мъжете му напредваха половин сутрин, макар че по необходимост ходеха бавно заради виелиците. Теренът не беше равен, минаваха край усамотени стопанства, блеещи овце им пресичаха пътя. Без да се оплакват, хората му слизаха по склонове и се изкачваха по възвишения, прекосяваха цели долини. Не знаеше дали бяха тук заради него, или пък от новоформирана преданост към крал Едуард Йоркски. Но от негова гледна точка това нямаше значение. Даде заповед редиците от стрелци да се наредят в широк фронт; ценните им лъкове бяха увити в намаслена кожа, за да ги предпазят. Без дългите си копия или пики щяха да са уязвими за ездачите, но той, като техен пълководец, пое този риск от тяхно име. Зад тях вятърът се усилваше, блъскаше врага като с юмрук в зъбите. Това можеше да им е от полза.

Най-сетне, когато се спускаше по поредния склон, двама от съгледвачите му го откриха. Единият им кон бе пострадал и куцаше, но го насилваха да се движи напред през неравния терен. Въпреки това, ако искаха да оцелеят, трябваше да поемат рискове. Фокънбърг поздрави младия мъж, който скочи от коня си пред него и залитна, видимо превъзбуден. И двамата бяха поруменели и замръзваха, сочеха с ръка пътя, по който бяха дошли. Жестовете им бяха основателни, тъй като снегът се сипеше все по-гъст, целият свят изчезваше от погледа в танцуваща мъглявина от снежинки.

— От четиристотин до шестстотин метра, милорд — задъхан изрече първият. — Знамената на Ланкастър. Там са избрали да застанат. И да чакат.

— Видях пики, милорд — обади се другият, за да не остане незабелязан. — Струпали са се накуп като… като бодли на таралеж. Снегът прикрива мнозина, макар че аз ги приближих съвсем, лазейки по корем, промъкнах се, докато можех да чуя дишането им, както ни чакаха там.

Фокънбърг потръпна. Никой не се биеше през зимата, което означаваше, че никой не знаеше какво да очаква или пък как най-добре да използва необичайната ситуация, при която две армии стояха тъй близо една до друга, че се застъпваха по петите, а не го знаеха. Разполагаше с две хиляди стрелци заедно с онези, които Едуард му изпрати допълнително. Усещаше доверието на младия крал като тежест върху плещите си, но не и като бреме. Прекръсти се и целуна фамилния герб върху пръстена печат на ръката си.