Конн Иггульден - Кръвна връзка

Мъжът се изчерви и отмести поглед.

— Не се казва Етел, не. Но не е нужно да ме заплашваш, мастър Бруър. Нищо не съм видял. И нищо не съм чул.

— Точно така. Тъй можеш да си спечелиш и една кесия, синко. Не обичам да заплашвам добрите мъже, макар че на някои трябва да им се каже. Би ли искал да ме разпиташ за лорд Клифорд?

— Не, мастър Бруър. Нямам никакъв интерес.

— Така и трябва, синко. Бог дава и Бог взима. Просто се погрижи да си там, когато дава — и някъде другаде, когато реши да си вземе всичко обратно.

Шпионинът се разсмя и потри лице — все още чувстваше как бузата му пари от шамара на момчето. Зимният мраз превръщаше битките в агония, мъжете губеха силите си, тъй че раните боляха повече, а краката се сковаваха от студ. Не е чудно, че войни се водеха предимно през пролетта и лятото, във всеки друг сезон, но не и когато вали проклетият сняг.

Дери остави съмненията настрана. Беше взел своето решение. Нямаше да направи абсолютно нищо. На няколко километра южно оттук лорд Клифорд щеше да се лута все по-отчаян, търсейки кралския лагер в един свят, където всичко беше потънало в бяла пелена. Той се изсмя гласно при мисълта. Просто не можеше да се сети за друг, който да заслужава тази съдба повече от него.

Клифорд спря внезапно и се заслуша. Невероятно как падащият сняг попиваше звука. Чуваше единствено собствения си дъх в шлема, докато не реши да го свали и да размърда глава наляво и надясно, напрегнат да долови някакъв шум. Снегът носеше преувеличена тишина и дори най-минималните звуци, издавани от коня му или доспехите, се усилваха. Все едно яздеше през обезлюдена равнина, огромна и празна долина, без признаци на човешки живот. Знаеше, че наоколо има армии, тръгнали напред с намерението да се сблъскат и да умрат, но не можеше да усети дори бегъл признак, че ги има. Завладя го ужасното чувство, че може да се е движил в кръг; отдавна беше напуснал главния път, а следите на коня му се заличаваха веднага щом отминеше. Вече се бяха натрупали почти десет сантиметра сняг, а може да бяха и повече, нямаше как да прецени и не го интересуваше. Представи си, че се движи в омагьосан кръг, докато накрая се изправя в лицето на противника си, или пък замръзва от студ. Беше разярен, но можеше единствено да върви напред, търсейки следи от кралския лагер. Петнайсетина километра никога досега не му се бяха виждали толкова дълги както тази сутрин. Самият въздух сякаш потъваше в тишина.

От лявата му страна се появи тъмно петно, което привлече вниманието му. Нищо повече от размазана точка, но изпъкваше в този свят на белота. Дори дърветата бяха загубили тъмните си силуети в такъв силен снеговалеж. Клифорд проточи врат, като избърса снежинките от лицето си с рязко движение, за да присвие очи към далечината.

Ето, вече видя движение и повече от една фигура. Чуваше ударите на сърцето си и усети, че гърлото му пресъхва. Ако тези мъже бяха стражи от кралския лагер, значи се е прибрал у дома и е в безопасност. Ако ли не — намираше се в смъртна опасност. Изнервен, стисна силно юздите. След моментно размишление, изтегли меча и го положи пред гърдите си, за да скрие червения дракон. По-добре да се приготви за бой, макар че инстинктът му подсказваше да бяга.

— Хей, там, вие в редицата! — извика. — Какво ви е знамето?

Които и да бяха, мъжете едва се мъкнеха през снега. Значи наборници, обикновени селяни с брадви от желязо и брезово дърво, като горски ловци. В снега те нямаше да посмеят да нападнат благороден лорд на кон, да не би да е някой от техните. Клифорд почувства облекчение, че червеният двукрил дракон беше изрисуван върху бял плат. Можеше да приближи доста, преди да го разпознаят, и ако бяха от силите на Йорк, моментално щеше да хукне да се спасява. Сложи шлема си върху рога до седлото и бавно започна да се придвижва към тях, приближаваше внимателно, като едва си поемаше дъх.

Чу как те извикаха в отговор, макар да не разбра какво казват. Изруга, че в идващите насреща му редици няма обозначително знаме. Линията им вече се оформяше сред бялата пелена; тъмни редове, които изникнаха в периферията на зрението му. Дочу тропот на копита недалеч и започна да изпада в паника, изведнъж осъзнал, че конят му, както и самият той, беше страшно уморен и лесно можеше да го настигнат. Въпреки това би било лудост да бяга от безопасността на кралската армия, затова продължи с тракащи от студа зъби.

— Ей, вие! Какво ви е знамето? — извика отново и пак стисна юздите и меча си. Пред очите му се появи прът и той застина, щом се оформиха същите четвъртини от червен диамант и сини лъвове, изправени на задните си крака, които го бяха накарали да бяга от реката Айър. Фокънбърг. Устата му зяпна от ужас, разбра, че се е върнал обратно, че се е придвижил към мъжете, които го преследваха по собствените му дири. В миг съзря, че настъпващите пешаци са стрелци с лъкове, стотици. Бяха го видели, бяха го чули, че вика с приглушен от снега глас.