Конн Иггульден - Кръвна връзка

Лицето му бе почервеняло и Дери видя, че той не е нищо повече от русоляво момче, на четиринайсет или петнайсет най-много, дори неизраснало напълно.

Дери слезе от коня и изпъшка, подавайки юздите на един от пазачите, после застана заедно с другия над хлапака. Видя, че наблизо с отпуснати юзди почиваше един сив кон, който разбутваше снега и търсеше трева отдолу. Момчето беше все още зачервено и едната му страна започваше да се подува от удара, който сигурно бе получил заради дързостта си.

— Как се казваш, момче? — извика му Дери.

— Натаниел Ансън, сър. Ако накарате тези… мъже да си свалят лапите от мен, аз съм вестоносец и съгледвач на моя господар Джон Клифорд.

— Какво? Клифорд ли? Та той е долу при Ферибридж по една задача. Там ще го намериш.

— Не. Аз идвам от Ферибридж, сър! Нося новини на лорд Съмърсет.

— Съмърсет е зает човек, синко — отвърна Дери с повишен интерес. — Кажи ми какво са ти наредили да предадеш. Аз ще го кажа на точните уши.

Момчето се отпусна в ръцете, които го държаха прав. Едва се сдържаше да разкаже, а и беше очевидно, че няма да му позволят да иде по-далеч от часовите, без да издаде поне част от информацията си.

— Авангардът на армията на Йорк е стигнала реката Айър, сър. Някои от хората му са пресекли по-надолу и заплашват малката дружина на господаря ми. Сега разбирате ли колко е спешно?

— Да — рече Дери. — Макар че не допускаме разпенени млади мъже да се вмъкнат до сърцето на въоръжения лагер само защото крещят, че трябва да ги пуснат, нали така, синко? Ние спазваме правилата, иначе подобни млади хора може да се окажат прободени от някоя стрела в гърдите, или например в това подуто око. Ясно ли е?

Младежът промърмори нещо в съгласие и лицето му пламна.

Дери изви глава към по-близкия от двамата стражи.

— Давай, Уолтън. Отведи коня на момчето и предай съобщението за Йорк на Съмърсет и капитаните, на лорд Пърси, ако го видиш. Те трябва да се подготвят да защитават лагера или да тръгнат в атака — това не е моя работа.

Стражът скочи върху сивото животно и то рязко вдигна глава, а момчето стаи дъх побесняло. Дери го сграбчи за дрехата, да не би да затича след него.

— Чакай сега — каза му, след като онзи изчезна насред пелената от сипещ се сняг. Видя, че Ансън трепери като лист и потта му замръзва по кожата след огромното усилие на дивото му препускане. Дери установи, че е силно впечатлен от решителността на момчето, макар че това не го отклони от основния му интерес.

— Казваш, че лорд Клифорд е застрашен? — попита той. — Разкажи ми.

— Когато тръгвах, видях две, дори три хиляди мъже, които напредваха по брега. Сигурно са открили брод…

— Да, има едно място при Касълфорд, на пет километра на запад оттам — отвърна Дери. — С колко добри мъже разполагаше лордът?

— Няколко хиляди, сър. Дори не е по един на дузина врагове! И нашите бягаха като… масово. Сега, моля, пуснете ме да вървя, ако можете да отделите друг кон, макар че този прекрасен жребец си беше мой собствен, подарък. Ще се върна при господаря си и, ако трябва, ще падна с него.

— О, Боже мили — рече Дери. — Звучиш ми като образовано момче. Да не си му незаконен син? Не? Да не си му любовник тогава? Не мога да кажа, че ми е бил любимец, но никога не съм чувал да има интерес…

Тук го изненада шамарът на Ансън. Той се протегна и го удари с всичката сила, която успя да събере. Дери се обърна вцепенен, а по лицето му се разля усмивка.

— Как смеете , сър — започна Ансън.

Дери му се изсмя. Вдигна юмрук и видя как момчето потисна насила реакцията си, стегна се и с презрение зачака каквото там налагане му се готвеше. Дери пусна дрехата му и го остави да падне и да зарита безпомощно с крака.

— Синко, ако искам да спася господаря ти от собствената му глупост, трябва да събера огромно количество закоравели, буйни мъже — и да тръгна веднага. Връщай се сега, по пътя, преди да си замръзнал до смърт в този сняг. Върви! Предал си съобщението. Аз съм Бруър, слуга на крал Хенри. Можеш да разчиташ на мен.

Последното той добави с театрален тон. Момчето скочи на крака и затича през снежната пелена.

Дери изчака известно време, за да се увери, че то си е тръгнало. Щом настъпи пълна тишина, се обърна към стража, който все още стоеше и го наблюдаваше в очакване на нареждания.

— Е? — рече Дери.

Мъжът сви рамене, но не каза нищо. Липсата на реакция не беше достатъчна за Дери и той се приведе към по-високия мъж.

— Как е жена ти? Беше… Етел, нали? И много я бива да шие ризи. Чудесна жена, силна.