Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Ние не искаме да ги забавяме повече, капитан Корбен. Убеден съм, че Негово Величество крал Хенри не е събрал тази огромна армия, за да чака пролетта. Не, аз постигнах целта си — дори повече. Вярвам, че съм нанесъл най-първия удар в тази „война на двамата крале“, както може би ще стане известна след време.

Клифорд се усмихна прехласнато, представяйки си какви похвали заслужава. И както се бе загледал покрай реката, с поглед в собственото си бъдеще, той се оказа сред първите, които съзряха какво идва насреща им. Капитан Корбен го изгледа объркано, като видя как господарят му пребледнява като платно.

— Милорд? — попита го, но после погледна през рамо и изруга.

На бледата утринна светлина полето покрай реката сякаш беше оживяло от войници — тичащи или на кон.

— Стрелци! — извика веднага Клифорд. — Тук отпред, стрелци!

— Те нямат стрели, милорд — мигом отвърна Корбен, макар Клифорд вече да го бе осъзнал и да поемаше дъх, за да оттегли командата. Баронът хвърли гневен поглед към капитана си, после изкрещя към редиците от мъже: — Не изпълнявай последната заповед! Оттегли се на север в пълен боен ред! Оттегли се!

Капитаните и сержантите повториха последната заповед, като сграбчваха хукналите напред стрелци и ги обръщаха грубо обратно, далеч от втурналите се напред войници. Сякаш отне цял век под непрекъснатия натиск на приближаващия враг. Гласът на Клифорд секна, после се извиси отново над всички тях.

— Капитани, няма ли как да придвижите хората по-бързо? Отстъпете към основната армия!

Сякаш за да подчертаят думите му, най-предните стрелци, които тичаха покрай реката, спряха на ръба на обхвата си, за да опънат лъковете. Стрели наизскачаха оттам; те не достигаха до целта, но бяха ясно видими за онези, които бяха обърнали гърбове и бягаха назад. И макар че нямаше ранени, това причини паника сред отстъпващите редици — всички започнаха да се бутат и блъскат, забравяйки за всякаква дисциплина. Стрелците на Клифорд бяха най-бързи, защото нямаха доспехи и ризници, които да ги забавят. Те започнаха да се промъкват през другите редици, отдръпвайки се от преследвачите си. Около барона имаше не повече от дузина мъже на кон, а и те бяха будували цялата нощ. Представляваха нещастна дружина, тичаща и подрънкваща покрай реката и рухналия мост. Зад тях се разнасяше зловещо дюдюкане, три хиляди гърла, които ги преследваха, виеха, като имитираха бухали или вълци, докато скъсяваха разстоянието помежду им.

Лорд Клифорд се принуди да потисне надигащия се страх и повика при себе си Корбен.

— Прати един ездач да съобщи, че ни трябва помощ, някой по-бърз. Трябваше да си изпратил съгледвачи, за да ни предупредят от по-рано, Корбен.

— Да, милорд — рече капитанът и прие упрека без промяна в изражението, с обичайния си орлов поглед. — Вече изпратих младия Ансън, милорд. Той е дребен и конят му е най-бързият, който имаме.

За миг Клифорд се замисли дали да не вземе Корбен със себе си. Човекът бе служил на семейството му в продължение на двайсет години. Но пък не се беше проявил с нищо особено.

Погледна покрай капитана отново и заклати глава, като видя колко близко са враговете.

— Аз може… — устата му се отваряше напразно, търсейки точните думи. — Аз може би ще се придвижа по-бързо и по-далеч от пешаците тук, Корбен. Може да…

— Разбирам, милорд. Моята клетва е към вас… и към баща ви. Не ги приемам лековато тези неща. Ако вие тръгнете на север след Ансън, ние можем за известно време да ги задържим тук.

— Разбираш ме — рече Клифорд и кимна рязко. — Добре. Аз съм… ценен… за краля — и усещайки, че думите май не са напълно достатъчни, когато оставяш един човек да умре, той задъвка още известно време вътрешната страна на долната си устна.

Корбен се размърда на седлото, конят му подскочи настрани.

— Милорд, почти са ни стигнали, трябва да ида при мъжете.

— Да, да, разбира се. Просто да ти кажа… че… не бих могъл да искам нищо повече от свой слуга, Корбен.

— В това сте прав, милорд — скастри го Корбен.

Клифорд се вгледа объркано в мрачното лице на капитана, после обърна коня си и потегли, като от копитата му във въздуха захвърчаха мокри буци пръст. Баронът изчака достатъчно, за да види първите стрели, с които започнаха сериозно да ги обстрелват. Те захапаха най-задните отстъпващи редици, все едно нокти разкъсваха жива плът. Не можеха да се защитават, докато бягаха в гръб и той осъзна, че малцина щяха да се спасят. Клифорд погледна към ездачите, които с лекота се придвижваха по двата фланга. Преглътна, изведнъж почувствал как стомахът и мехурът му се свиват от страх и сърцето му заби лудо. Виещите редици бяха тези, които предната нощ бяха гледали как убиват приятелите и капитаните им, изтръгнати от живота насред тъмния водовъртеж от сипещи се стрели. Не можеше да се очаква милост от тях и всеки от отстъпващите войници го знаеше добре.