Конн Иггульден - Кръвна връзка

Уорик сковано сведе глава.

— Да, Ваша милост.

Завъртайки се кръгом, той благодари на Бога, че тъмнината прикрива кипналия му гняв. Бе помогнал на Едуард да стане крал, един осемнайсетгодишен гигант, който, оказа се, смята да го разиграва като слуга. От друга страна, напомни си, нямаше никакво значение дали младият мъж се държи грубо или безотговорно. Най-важното бе да победят крал Хенри и кралица Маргарет, много повече кралицата, отколкото жалкия ѝ съпруг. На стената Микългейт в Йорк имаше едни глави и той знаеше, че е готов да преглътне всяко унижение и несправедливост, за да ги види откачени оттам.

Бледата светлина на зората разкри всичко, което лорд Клифорд се бе надявал да види. Като внимаваше да не влезе в обхвата на стрелците, той обходи на кон възможно най-отблизо мястото още щом успя да различи отсрещния бряг. Тогава поклати глава невярващо, изпълнен със задоволство. Четирима от капитаните му яздеха с него и, като огледаха със страхопочитание в очите каква сеч и разрушения са нанесли, започнаха да се тупат взаимно по гърбовете и да се смеят.

— Виждате ли, господа, какво може да донесе доброто планиране и предвидливостта — заяви Клифорд. — За сметка на един мост и на много усилия до зори разбихме армията на предателите.

Онова, което бе останало скрито от погледа вечерта, бе огромният брой мъже, убити в леглата си. Те бяха разположени нагъсто един до друг на земята, увити в одеяла като пашкули, за да се топлят в студената нощ. Щом огньовете започнаха да угасват, се бяха приближавали все по-близо до тях, рискувайки да опърлят косите или дрехите си, само и само да не замръзнат. И върху тази маса от хора се бяха изсипали около три хиляди стрели — двеста мъже, всеки с по дванайсет до осемнайсет стрели, които изстрелваха на сляпо чак докато дори отдавна привикналите им рамене започнаха да парят от умора. Не получиха отговор след смъртоносния дъжд, който изсипаха край водите на реката. Застанал под бледото небе, Клифорд само съжаляваше, че не е смогнал да изстреля повече.

Докато той правеше наблюдението си, отсреща продължаваше събирането и подреждането в редици на стотици тела. Повечето от тях останаха там, където бяха улучени, проснати край началото на моста, като тъмни петна върху покривката от бели стрели. Момчета тичаха да съберат стрелите, поне онези, които се бяха забили в блатистата земя и лесно можеха да се изскубнат. Те минаваха забързано с купища стрели в ръцете, чиито шипове се закачаха във вълнените им туники все едно бяха жилата на оси.

А зад тези притичващи момчета и мъртъвците яздеше тъмна и смълчана линията на конниците, все по-широка и по-широка, с Едуард в центъра. Усмивката на Клифорд помръкна, когато издигнаха знамето на Йорк от двете страни на мъжа, който претендираше за трона на Англия, който смееше да нарече себе си крал. Човек не можеше да сбърка сина на Йорк. Конят, който яздеше, беше огромен жребец, необуздан и достатъчно агресивен, за да се мъчи да хапе всяко друго животно наоколо си. Ездачът не даде вид, че е забелязал Клифорд или капитаните му. Той просто държеше хлабаво юздите с едната си ръка в ръкавица и чакаше, загледан втренчено напред. Над тях блестеше перленобялото небе, а вятърът съвсем утихна, докато студът се засилваше все повече.

Четиримата капитани на лорд Клифорд яздеха от двете му страни, като всеки от тях носеше герба му с червен двукрил дракон върху белите туники над доспехите си. Независимо от гордия символ, на Клифорд някак си му се струваше, че представляваха жалка гледка в сравнение с фалшивия крал и рицарите му на отсрещния бряг. Различаваше знамената на Йорк, както и тези на Уорик. Нямаше следа от Фокънбърг, нито пък от знамената на херцог Норфолк. Усещаше, че далеч по-малобройната му сила също е обект на наблюдение, затова седеше на седлото си възможно най-изправен.

Най-старият от капитаните му замислено прочисти гърло и се наведе, за да се изплюе върху калната земя. Корбен беше мрачен, тъмнолик мъж с дълбоки резки по бузите и около устата, която мнозина биха нарекли кисела. Той беше ветеран с двайсетгодишна служба в семейството на Клифорд и бе познавал бащата на барона.

— Господарю, можем да опитаме с една последна серия стрели, намазани с олио, за да подпалим пожар. Сега, като слънцето е изгряло, това може да ги забави още повече.

Клифорд го изгледа презрително, припомняйки си защо никога не беше обмислял да го предложи за титлата рицар.