Конн Иггульден - Кръвна връзка

С ужас установи, че в лагера му не е тъмно. Беше дал нареждане работата да продължи и през нощта, на светлината на бледи жълтеникави факли. Това означаваше, че онези, които се трудеха при реката, бяха осветени със златиста светлина, всичките в пълно неведение за приближаващите ги мъже, докато режеха и зачукваха гредите по моста.

— Щитове! Внимание, стрелци! — изрева той.

Тук-там виждаше светли петна по земята наоколо — всяко от тях представляваше догарящия огън, накладен да се сготви вечерята на трийсет или четирийсет войници.

— Изгасете онези огньове ! — изкрещя Уорик. — Бързо вода натам!

Отвърнаха му крясъци на объркване и изненада, а през реката проехтя една-единствена заповед. Дъхът на Уорик секна, като чу свистенето на стрели във въздуха оглушително въпреки шума на течението. Той вдигна инстинктивно ръка пред лицето си, после си наложи да я свали. Без доспехи тя нямаше да го спаси, а не искаше мъжете му да го видят като страхливец. Навсякъде около него се чуваха ударите на стрели, който се забиваха в дърво, метал и плът, раздираха палатките и изтръгваха сподавени писъци от спящите войници. Все повече и повече от тях пронизваха земята от неговата страна на реката и белите им пера проблясваха в тъмнината.

Почти нямаше светлина, луната беше тънък сърп. Едва улавяше фигурите на мъже в туники, които грабваха щитове, чували, всичко, до което се докопваха. Някои дори понасяха цели брезови дъски пред лицата си, макар че стрелите ги пробиваха и пронизваха ръцете им. Уорик се потеше, всеки момент очакваше да го застигне някоя стрела. Оръженосецът му го хвана за ръката и той изруга стреснато, но пое предложения му щит със смутени благодарности.

Огньовете бяха загасени и над лагера се спусна тъмнина. Факлите при реката изчезнаха, дърводелците ги бяха изхвърлили във водата. Уорик усещаше, че изпада в паника. Хванаха го изненадващо и настъпи ужасяващо объркване. Все пак вражеските стрелци не можеха да се прехвърлят от другия бряг, който бе на около стотина метра от тях. Отговорът бавно си проправи път през мъглата в ума му.

— Оттеглете се на триста метра — оттеглете се ! Назад! Бързо! — изрева той.

Викът бе подет и от другите, заглушавайки крясъците на болка и агонията на умиращите. Имаше усещането, че стрели напират към него, но дотогава се бе сдобил с щит и не смееше да спре да се движи. При реката вече нямаше светлина и водата беше непроницаема тъмнина. Отвъд нея не се виждаше и една-едничка факла, само звукът от движещи се мъже, които подхвърляха подигравки към изпадналия в хаос лагер.

Уорик се обърна и изпита неистов ужас от това да даде гръб на стрелците, докато навсякъде около тях свистяха стрели. Някои от хората му се бяха прикрили с щитове или дъски, но единствената истинска защита беше да излязат от обхвата им. В отстъплението по тъмна доба нямаше нищо красиво и достойно. В него се блъскаха и бутаха разни хора, напълно непознати. Той падаше, но продължаваше със залитане и се промушваше през другите, борейки се със страха, че всеки миг смърт го дебне отвсякъде.

Видя, че Едуард идва към него, осветен от запалени факли. Дори и на тъмно знамената блестяха в сребристи нюанси, уловили лунната светлина. Присъствието на краля беше като студен душ, излял се върху бягащите мъже. Лицата им изгубиха подивелите гримаси и широко отворените очи и изведнъж, обзети от срам, те спряха на място.

— Някой да докладва — извика им Едуард. Беше съзрял как армията му отстъпва панически в тъмното и беше разярен. Никой не посмя до го погледне в очите.

— Е? Уорик? Къде си?

— Тук, Ваше Величество. Моя беше заповедта мъжете да се изтеглят извън обхвата на стрелците. Те са на отсрещния бряг на реката и не могат да ни отблъснат повече.

— Въпреки това аз бих прекосил реката — сряза го Едуард. — А как да го сторя, след като го няма моста, по дяволите?

Уорик преглътна раздразнението си, че този младок си позволява да го поучава. Чичо му Фокънбърг се обади, преди той да успее да заговори.

— Има още един брод, Ваше Величество, на около три мили западно оттук.

— При Касълфорд ли? — отвърна Едуард. — Знам го. Ловувал съм в тези земи като момче, пък и… по-наскоро.

Тогава в съзнанието му изникна образа на жената в една къща немного далеч оттук. Името ѝ беше Елизабет. Зачуди се дали тя изобщо си е помисляла за него, после се усмихна. Е, да, разбира се, че беше.

— Много добре, лорд Фокънбърг — каза той и изтласка настрана по-приятните мисли. — Вземи три хиляди яки момчета и тичайте към този брод. И не забравяй, че някои от тях да са стрелци. Разбрано, нали? Остана още малко от нощта — би трябвало някъде преди зазоряване да сте се прехвърлили на отсрещния бряг. Да видим ще можем ли да изненадаме нашите смели нападатели — Едуард отпрати Фокънбърг с ръка и се обърна към неговия племенник. — Уорик, завършете проклетия мост. Сложете щитове над дърводелците, както трябваше да сторите още преди, правете каквото е нужно, но ми осигурете начин да прекося.