Конн Иггульден - Кръвна връзка

Едуард яздеше гордо пред редиците на централната формация, заобиколен от знамена с пламнало слънце, бащиния му сокол и бялата роза на Йорк. Предостави командването на дясното крило на херцога на Норфолк като най-старши от присъстващите лордове. На Уорик и Фокънбърг даде лявото и ако двамата Невил приемаха това като обида, не го бяха показали. В действителност Едуард не бе възнамерявал това да служи като критика заради претърпяното поражение и впоследствие отстъплението им при Сейнт Олбънс, макар че точно тези сили бяха най-много в карето. Ако дори само половината от новините, които идваха на юг, бяха верни, армията на кралицата им беше най-малкото равностойна. Шпионите и търговците обичаха да преувеличават, но Едуард имаше чувството, че не бива да се бави. Отделни битки можеше да са загубени, но войната все пак да бъде спечелена. Всеки ден, прекаран на път, представляваше още една възможност за кралицата и глуповатия ѝ съпруг да съберат повече войници и лордове.

Поставянето на лордовете в командна позиция при каретата от собствените им хора означаваше също, че не е нужно да разговаря с тях, което го устройваше прекрасно. Дори не виждаше техните части от армията, затова прекарваше времето си с уелските капитани и стрелци и за пореден път усещаше, че е много по-подходящ за главнокомандващ на някой клан, отколкото за крал. Но имаше още месец до деветнайсетия му рожден ден и той се къпеше в опиянението от собствената си сила и целеустременост. Армията около него беше маса от цветни дрехи, метнати над доспехите и ризниците, хиляди различни фамилни гербове, изтъкани или нарисувани върху плата или щита. Освен бойци на служба при рицарите и бароните, на негова страна бяха надошли обикновени хора, отвратени от провалите на Ланкастър и в чиято памет напираха спомени за лорд Скейлс, който използва гръцки огън срещу населението на Лондон в името на крал Хенри. Те носеха брадви и секири, все едно бяха бодлите на таралеж. Брезовите дръжки почиваха на раменете им или се използваха за тояги — и всички те имаха за накрайник желязна глава. Бойните брадви бяха отчасти брадва, отчасти шип и чук, докато секирите обикновено имаха по-тежко острие. Дори в неопитни ръце те бяха стабилен инструмент за рязане. Но в хватката на хора, които ги познаваха добре, можеха да пробият доспехите и да позволят на един обикновен мъж да застане срещу рицар в броня.

Едуард бе изумен колко много от мрачните момчета, които крачеха с него, питаеха ненавист към рода Ланкастър. Половината от кентския и съсекския му контингент произнасяха името на Джак Кейд като благословия — и бяха готови да разкажат на всеки желаещ да ги слуша как кралицата е нарушила старото си обещание за амнистия. Те се бяха заклели във вярност към Йорк заради стаения гняв и чувството, че са били предадени. От своя страна, Едуард можеше само да се радва на всяка грешка, допусната от Маргарет.

Студът ги притискаше все повече, докато вървяха на север. В началото той донесе облекчение на мъжете, уморени от газенето в лепкавата кал. Те трепереха и духаха в изтръпналите си ръце, а твърдата земя не им прощаваше, ако се подхлъзнеха и паднеха, но въпреки това се придвижваха по-бързо в студа. Каруците с храна и снаряжение не изоставаха от мъжете на лондонския път, а вечер Едуард изчиташе цели списъци, за ботуши или за ранени, след като слугите му опънеха палатка и му сервираха ядене. Преди лягане отделяше часове за проверка на оръжието с рицарите си. Отначало обикновените войници се сбираха около изпразненото пространство, огрято от трептящи факли, за да наблюдават гиганта, който ги предвождаше. Но нещо във вторачените им погледи раздразни Едуард и той ги отпрати да се упражняват отделно. Всяка следваща вечер бе огласяна от виковете на капитаните и сблъсъка на метал.

Едуард усещаше кралската си мощ по погледите на останалите. Виждаше го у рицарите, толкова напористи да му партнират, да докажат качествата си. Не беше само до услугите или дори до титлите, които можеше да им даде. Младите рицари съзираха в него една нова Англия след годините на разруха и хаос.

Понякога му се струваше, че е магия. Беше питал Уорик за това само веднъж, след едно объркващо запознанство с някакъв земевладелец, който, почервенял като домат, се задъхваше, като говореше в негово присъствие. Лицето му се смръщваше всеки път, щом се сетеше за този случай. Той чувстваше същото страхопочитание, но съвсем не толкова силно, че да го остави безмълвен. Може би беше роден така или може би баща му му бе показал твърде отрано истината за властта.