Конн Иггульден - Кръвна връзка

Спря, щом осъзна, че Маргарет е вече раздразнена. Тя махна с ръка да даде разрешение и синът ѝ пришпори коня си заедно с двама от знаменосците, възвестявайки по този начин името и кръвта си с разделените на четири английски лъвове и френски лилии.

Дери го наблюдаваше как се отдалечава и по лицето му грееше привързаност.

— Прекрасно момче, милейди. Не бива да се боите за него. Само ми се ще да имаше и една дузина братя и сестри, за да се подсигури продължението на рода.

Сега беше ред на Маргарет да се изчерви, затова тя смени темата.

— Какви са новините, мастър Бруър?

— Не исках синът ви да чуе, милейди. Но вие трябва да знаете. Едуард Йорк се е провъзгласил за крал в Лондон. Един от моите мъже едва не се погуби, за да донесе дотук новината.

Маргарет се извърна и застана с лице към него, а челюстта ѝ увисна от изненада.

— Какво искаш да кажеш, Дери? Как може да се е провъзгласил крал… Съпругът ми е кралят!

Дери се сепна, но се насили да продължи.

— Баща му стана официалният наследник на трона, милейди. След време щяхме да поправим това, но, изглежда, синът се е възползвал и се е спазарил за нещо по-голямо. Той има… ами, като че ли има доста сериозна подкрепа, милейди. Лондон направи избора си, когато държа портите си затворени за нас. Сега лондончани трябва да го подкрепят — а това означава злато и хора, и власт, която идва от Уестминстър, от абатството — тронове и скиптри, кралската съкровищница.

— Но… Дери, той не е кралят. Той е изменник и узурпатор, просто едно момче.

— Моят пратеник разказва, че е гигант, милейди, който сега носи корона и свиква войници и наемници в името на краля.

Дери видя, че лицето ѝ пребледня, както бе седнала с отпуснат гръб. Сърцето му се сви заради нея, боеше се, че ударите ще ѝ дойдат твърде много.

— Единствената добра новина, милейди, е, че вече всички преструвки са захвърлени. Няма да има повече лъжи. Много мъже, които са стояли настрана и са чакали, сега ще дойдат при вас. Армията е вече по-голяма от всяка друга, която съм виждал през живота си. И ще нараства, защото мъжете на Севера ще прииждат да защитават истинския крал от предателите.

— И тогава ние ще ги разбием? — едва чуто попита тя.

Дери кимна и протегна ръката си, макар да я отпусна, преди да посмее да я докосне.

— Няма да преувелича, ако кажа, че имаме почти четиресетхилядна армия, милейди, със здрава сърцевина от бойци и стрелци.

— Виждала съм как се разпокъсват армии, мастър Бруър — рече Маргарет тихо. — Няма нищо сигурно, след като засвирят роговете.

Дери преглътна, почувства се раздразнен. Имаше поне дузина важни неща за вършене и да утешава Маргарет не беше сред тях. Същевременно усещаше как сякаш го обхваща възбуда. Като че имаше нещо във вида на една плачеща красавица, което повдигаше духа му. Зачуди се какво ли би било да притисне силно устата ѝ със своята, после се сепна и насили мисълта си обратно в по-безопасно русло.

— Милейди, трябва да си върша работата. Не може да има двама крале. Онова, което Едуард е сторил, е да ни подтикне към схватка, докато остане само един.

Четиринайсет дни след като се провъзгласи за крал в Уестминстър, Едуард тръгна на север с огромна армия. Идите на март, или дните в средата на месеца, бяха отминали съвсем скоро. Докато вървеше редом с коня си и се отдалечаваше от града по лондонския път, той си мислеше за Цезар. Зимата все още сковаваше земята и по пътя, по който Маргарет преди него бе повела своите северняци и шотландци, нямаше да има прехрана. Едуард и капитаните му минаваха край десетки изгорели къщи, а селяните тичаха в гората още щом видеха приближаващите редици.

За такава армия не можеше да става и дума да използва павирания път, което беше много жалко. Той бе изтраял дълги съвещания с Уорик и Фокънбърг, които му бяха обяснили, че ако остане на пътя, колоната ще продължава с дни, тъй че ако авангардът се срещне с войските на кралицата, то той ще бъде откъснат от своята подкрепа. Трябваше да се формират широки флангове, а не да се стои в тънка нишка. Напредваха в редица с ширина от над километър и половина в три карета. Катереха се по хълмове и гори, пресичаха ручеи, газеха през гъста глина и толкова лепкава кал, че изглеждаше като жива. Град Йорк се намираше на триста километра в студения север и Едуард се беше примирил, че ще загуби девет или десет дни в поход. Хората му поне бяха добре снабдени благодарение на подкрепата и богатствата на Лондон. Търговски кораби докараха необходимата храна нагоре по Темза, а лихварите на града, изглежда, разбираха, че бъдещето им зависи от това на града.