Конн Иггульден - Кръвна връзка

Усмивката на Уорик стана леко напрегната. Историите на чичо му понякога го хващаха неподготвен, усещаше как очите го засърбяват и дъхът му не достига.

— Може би друг път ще ми разкажеш, чичо. Тук трябва да прочета нещо и да довърша някои писма.

Погледна към слънцето и видя, че се е скрило и като размазано петно светлина едва се вижда зад сивите облаци. В палатката му сигурно са запалили факли, а студът вече е станал хапещ.

— Разбирам — отвърна Фокънбърг. — Тогава се връщай към работата си, Ричард. Няма да те задържам. Брат ти стоеше тук само преди час, нетърпелив да прекоси реката. Гордея се и с двама ви, да знаеш. Баща ви също щеше да е горд с вас.

Уорик усети как гърдите му се стягат и в отговор гневът му се надига. Той наклони глава и каза:

— Благодаря, чичо. Надявам се да е така — и посочи към реката, толкова придошла, че бреговете се ронеха на буци кафява глина. — Работата спорѝ. Ще се придвижим, щом слънцето изгрее.

Лорд Клифорд не беше в най-доброто си настроение. Не му стана приятно, когато му възложиха да прегради пътя за Лондон откъм юг, и беше почти сигурен, че Дери Бруър седи зад това да бъде нарочен по този начин. Това бе по-подходяща задача за някой нисшестоящ или група обикновени работници. Нямаше изобщо нужда мъж от род да надзирава двеста стрелци и още толкова воини, въоръжени с бойни брадви и секири, всичките помъкнали се вяло напред и хвърлящи възмутени погледи в негова посока. Съмърсет или пък граф Пърси нямаше да се съгласят с такава задача, убеден беше. Но какво да се прави. Нацепиха целия мост и захвърлиха парчетата в течението, където изчезнаха в буйните води, сякаш никога не ги е имало.

Клифорд запита един от старшите капитани за отстраняването на мостовите подпори. Онзи му отвърна с направо нахална усмивка — изражение, което му спечели дузина удари с камшик. Изглежда, е бил популярен сред съмишлениците си. Те със сигурност сметнаха, че това наказание им дава основание да се взират с гневни погледи в лорд Клифорд, докато се връщаха обратно към основната армия. Той отказа да отвръща на подобна грубост и гледаше единствено право напред.

— Господарю! Милорд Клифорд! — чу глас.

Обърна се и сърцето му застина, защото усещаше, че напрегнатостта в гласа на младия съгледвач едва ли предизвестява добри новини.

— Докладвай! — нареди той, изчаквайки, докато съгледвачът слезе от коня и се поклони, както ги беше обучил да правят.

— При моста има войници, милорд. Вече изсичат нови дървета и ги заковават.

Сърцето на Клифорд подскочи от въодушевление. Мостът още не беше възстановен, а той имаше стрелци. Ако това беше първата поява на йоркската армия, той имаше възможност да всее хаос в редиците им. С преимуществото на изненадата можеше дори да забие някоя стрела в гърдите на Уорик или на самия Едуард Йорк, фалшивия крал, самото съществуване на когото караше небесата да беснеят от гняв. Щеше да се върне при крал Хенри и кралица Маргарет като герой…

— Милорд Клифорд? — съгледвачът имаше нахалството да прекъсне яркоцветните видения, които се въртяха пред очите му. — Извинете ме, милорд, но имате ли някакви заповеди? Те използват старите трупи през реката и няма да им отнеме дълго да стъпят на пътя зад гърба ни.

Клифорд овладя раздразнението си от въпросите на младия мъж. Знаеше си, че тези стари подпори ще се превърнат в проблем. Ако сърцето на капитана не се беше пръснало по време на бичуването, щеше сега да го завлачи обратно до реката, за да му покаже, че е бил прав.

Слънцето залязваше и той знаеше, че са изминали само няколко километра след разрушения мост. Погледна към стрелците, скупчени около него, и изведнъж разбра защо Съмърсет бе настоявал да вземе тази дружина за една толкова обикновена задача.

— Обратно към реката, господа! Хайде да изненадаме тези предатели! Да им покажем какво могат да направят добрите стрелци!

Мъжете наоколо се обърнаха кръгом. Втурнаха се с все сили обратно без коментари, сякаш се състезаваха с избледняващото слънце.

Мракът вече се спускаше, когато Уорик довърши последните хапки от прекрасната кафява пъстърва, уловена точно в реката, в която цял ден се взираше. Температурата падна още повече и той беше увил тежки, дебели одеяла върху туниката си. Добре увит, чувстваше се доволен и леко унесен, когато чу шума на въоръжени мъже в движение. Изправи се на лакти в тъмната палатка.

Отвън, от отсрещната страна на реката, дочу гласове, които подвикваха на стрелците да атакуват. Уорик отметна набързо завивките и скочи на крака, извика да му донесат щита и хукна в нощта.