Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Те ще разчитат на всяка твоя дума — му бе казал Уорик в Лондон. — Ще те ласкаят, но и ще се бият за теб много след като е трябвало да бягат — защото ти си кралят. Ще съхраняват спомена дори само за няколкото думи, разменени с теб, като най-ценния миг в живота им. Ако си мъж, когото могат да следват, короната все повече ще те краси и ще те превърне… ъъъ, в истински исполин, крал Артур в сребърни доспехи. От друга страна, ако изнасилиш или удариш жена например, ако се покажеш страхливец, дори ако убиеш някое лаещо псе или се покажеш дребнаво избухлив, то ще те застигне ответ все едно да се счупи огледало.

Тези думи го бяха засегнали дълбоко. Тогава той само сви рамене, макар че ги съхрани в паметта си и реши твърдо, все едно бяха достигнали чак до костите му, че ще ръководи живота си, като ги следва. Дори отказваше да пие всяка вечер, за да го видят хората му трезвен и облян в пот, докато се упражнява. Пиеше вода и ядеше овнешко и осолена риба, наслаждаваше се на доброто си здраве и младостта си, спеше като пън и ставаше още преди зазоряване.

На четири дни път от Лондон срещнаха Джон Невил, който идваше на юг. Беше пътувал по пътя към столицата, следвайки доколкото може римските обозначителни камъни, макар че все още страдаше от треска. Уорик посрещна брат си с бурна радост, но видя избледняващите рани и загноилите разрези върху ръката му. Тогава сякаш го заля леден душ и той върна брат си обратно в посока север.

От своя страна, Джон Невил изпита радост и страхопочитание при гледката на такава многохилядна армия. Яхнал бодър кон и нахранен с месо за първи път от седмици насам, през следващите няколко дни той се възстанови достатъчно, за да я обходи цялата, изминавайки в езда доста километри от изток на запад. Той им предаде всичко, което бе научил, но Дери Бруър го беше държал с превръзка на очите всеки път, когато имаше нещо за гледане. Дори и така Уорик благодари на Бога за спасението на брат си. Колкото и да имаше обща кауза с Едуард, чувстваше нещо обезпокоително в поведението на новия крал, като че ли беше пуснат на свобода див вълк, който се задушаваше от гняв и при най-малката провокация. Едуард не беше лесна компания и на Уорик му липсваше лекотата и доверието, което споделяше с по-малкия си брат, с когото не беше нужно да се съобразява за всяка дума.

Огромната войнишка маса на крал Едуард беше прекарала девет дни в път, когато най-далечните съгледвачи се натъкнаха на първите следи от вражеска армия. Лондонският път минаваше през селото Ферибридж, където над реката Айър винаги се бе простирала конструкция от дъбови и борови греди. Сега водите там се изливаха бурно покрай счупените парчета на моста, който беше съборен. Редиците на Едуард бяха на километър и половина на изток оттам и той даде нареждане на каретата на Фокънбърг и Уорик да се придвижат и да го поправят, както и да построят нов от отсечени трупи, тъй че армията да може да се прехвърли в тънка нишка и да продължи пътя си на север. Град Йорк се намираше на не повече от трийсетина километра и Едуард бе твърдо решен да премине през стените му и да свали останките на баща си и брат си оттам. Всеки изгубен ден представляваше още едно унижение за него, затова той не търпеше възражения.

Уорик наблюдаваше работата на дърводелците. Надзиравани от неколцина войници, които имаха представа от дърводелство, те се бяха захванали с ентусиазъм. За тези мъже да възобновят моста, означаваше да ядат и да пият, добра и сериозна работа, която би им донесла задоволство от умението им и от свършената задача. Те се усмихваха, докато начукваха с брадвите си жлебове в трупите, за да ги разцепят, докато други ги подхващаха с тесли, секири и рендета.

Мостовите подпори, естествено, бяха още там, твърде надълбоко забити, та да бъдат изтръгнати, и твърде мокри, за да ги подпалят. Те щяха да седят във водата цял век, тъй че хората му трябваше единствено да поставят върху тях греди и дъски. Завързаха въжета около кръста си и рискуваха да паднат в реката, докато прехвърляха материала върху подпорите и зачукваха гвоздеи с мощни удари. Грубовата работа беше, но не беше нужно да трае цяло поколение, а едва няколко седмици.

Фокънбърг приближи, като гризеше сбръчкана ябълка. Уорик го чу как хруска вътрешността ѝ и се обърна.

— Чичо Уилям — рече той, — още малко остана. Вече половината сме поставили. Ще се върнем обратно на пътя преди утре сутрин.

— Не те проверявам, момчето ми. Не, това е земя, която познавам достатъчно добре. На не повече от петнайсетина километра оттук с баща ти сме ходили на лов, когато бяхме момчета.