Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Май трябва да се заемеш с осигуряването на пирони и сатъри, а също и на осолена риба — отвърна Уорик. — Мъжете идват непрекъснато, но имаме нужда от оръжия, храна — един куп неща, за да могат те да излязат на бойното поле. Днес от твое име взех назаем четири хиляди паунда и чакам да дойдат още от Светите места.

Едуард подсвирна тихо, после сви рамене.

— Дали и това ще бъде достатъчно? Естествено, искам най-добрите стрелци, но трябва да взема и хора от града. Онези, които не могат да използват лък, ще имат нужда от добри брадви, щитове, ризници и ками.

— Имаме и кралската съкровищница — добави Уорик. — Мислех да взема каквото ни е необходимо, но ако се стигне дотам и последствията нямат значение, бихме могли да отмъкнем кюлчетата.

Едуард вдигна ръка, вече уморен от подробностите.

— Не и до самия край. Не искам да ставам крадец. Прави всичко друго, милорд Уорик. Сложи името ми под доживотните спестявания на всички евреи в Лондон, ако искаш. Ако зависеше от мен и имах нужните мъже, още днес бих тръгнал на север. Но ти все искаш да отлагаме. Задържаш ни.

В раздразнението си Уорик затвори очи и младият крал се смръщи, разбрал реакцията му, преди да отговори.

— Да, да. Трябва да изчакам — защото баща ми заедно с твоя са се втурнали необмислено на север. Тези двама приятели били прекалено нетърпеливи да сразят враговете си. Да, разбирам.

Само за миг той вдигна глава, борейки се със скръбта, която накара дъхът му да трепери в гърдите. Неспособен да се довери на гласа си, тупна Уорик по рамото, като го накара да залитне.

— Тези военни призовки са искрата, Едуард — тихо промълви Уорик. — Ние ги разпращаме, за да дадем началото на огромен пожар из цялата страна — клада на всеки хълм, която ги призовава. Трийсет и две графства, от южното крайбрежие до река Трент.

— Не е ли и по-далеч?

— Отвъд Линкълншир ли? Не си направих труда. Кралицата си има нейните северни лордове. Цялата ѝ подкрепа е там. Те вече са избрали нейната страна.

Едуард се замисли и поклати глава.

— Изпрати само още едно приканване. На Нортъмбърланд, същото като на всички останали. Изпрати го до шерифите там, все едно семейство Пърси не е предпочело да защитава един безумен, слабосилен крал и неговата жена французойка.

— Семейство Пърси никога няма да се присъединят към нас — рече Уорик.

— Не, но ще са получили предупреждението си. Те започнаха тази война. Аз ще я спечеля в директен сблъсък, заклевам се върху Светия кръст. Нека да знаят, че идвам и че не се боя от тях — Едуард сключи ръце зад гърба си и се приведе до височината на Уорик. — Имаш още седмица, за да събереш армия. След това потеглям. Ако трябва и сам. Но по-добре ще е с трийсет или четирийсет хиляди, нали? Да. По-добре да имаме достатъчно мъже, за да довършим вълчицата веднъж и завинаги. Ще си взема обратно тези глави, Уорик, от Микългейт в Йорк. Ще ги снема и, да, ще намеря други, с които да ги заменя.

Маргарет яздеше сива кобила, а синът ѝ беше до нея, наместен върху един сънлив стар боен кон. Огромните тълпи, които поддържаха крал Хенри, се бяха пръснали край град Йорк във всички посоки, настанени по домовете на всеки околен град или село. Официалният лагер беше южно от града, там, където пътят за Лондон пресичаше село Тадкастър. Това бе и сборното им място, където мъжете идваха пеша или на кон през разораните поля, за да се присъединят към рода Ланкастър и да се сражават за него. Чиновници и писари проверяваха имената за заплащане и раздаваха брадвички и първобитни секири на всички, които нямаха нищо.

Докато кралицата превеждаше сина си през обграждащите ги знамена и палатки, стрелци с лъкове и воини с брадви, стотици коленичеха при тяхното преминаване. Шестима рицари водеха жребци в доспехи край майката и сина. Знамената, които се вееха зад тях, показваха трите кралски лъва, както и антилопата на Хенри и червената роза на Ланкастър. Маргарет искаше символите да се виждат отдалеч, за да ги покаже на всички.

Всеки един от лордовете ѝ се бе заел със стотина задачи, или поне така изглеждаше. Логично беше съпругът ѝ да язди до нея, да се показва на насъбраните тълпи. Баща му със сигурност би сторил това, би влязъл във всеки лагер, за да говори с всички капитани и с мъжете, които щеше да моли да дадат живота си за него. Така се говореше. Но съпругът ѝ се бе оттеглил в своя собствен мирен свят на молитви и размишления, далеч от опасностите, с които тя се сблъскваше вместо него. В добрите си дни Хенри събираше енергия да се надигне и да обсъжда някой наболял морален проблем с епископа на Бат и Уелс. Понякога той дори успяваше да притесни бедния старец с познанията си. Но не можеше да язди отпред, за да направи преглед на армията си, която опъваше палатки и наостряше оръжие, готова да отдаде живота си в негова чест.