Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Иде ми да заплача, като гледам това… — рече той. Маргарет го изгледа изненадана, а Дери вдигна въпросително вежди. — Като си помисля за всички неща, които са откраднали, милейди, и сега просто си тръгват с тях, напъхани в препаските.

Маргарет, стресната, прикри уста с дланта си, а Дери продължи с усмивка, като видя как тя ококори очи.

— Не чувате ли как тракат, като вървят, милейди? Мисля, че онзи техен водач е взел кинжала на Съмърсет и ботушите на лорд Клифорд, макар че последните с удоволствие му ги подарявам.

— Ти си лош човек, Дери Бруър. Те ми дойдоха на помощ, когато имах нужда.

— Да, така е, но погледнете ни сега — отвърна той и вдигна глава.

Около тях първоначалните петнайсетина хиляди се бяха удвоили и прииждаха още. Тя най-сетне можеше да си позволи да освободи шотландците — а дори и да не го беше сторила, те щяха така или иначе да си тръгнат, нали служеха на друга кралица.

В дружелюбно мълчание Дери и Маргарет гледаха как редиците им изчезват в далечината, докато избледняващата светлина и усилващият се студ не ги накара да треперят и да побързат да се приберат.

Блъскан от звъна на камбани и кресливи гласове, Едуард сияеше. Навън лондончани настъпваха като рояк пчели в пространството между абатството и двореца Уестминстър, запълвайки всеки сантиметър от откритото място, като накрая се качиха и по постаментите на колоните, за да зърнат новия крал. Той знаеше, че те са отказали на крал Хенри и съпругата му французойка. Може би са се бояли, че ще разграбят града, но резултатът бе, че се обявиха на страната на Йорк. Не беше съвсем сигурен, че хората в Лондон напълно разбират новата реалност. Но ликуването им го успокои.

Едуард вървеше по централната пътека, а рехава редичка от придружители удържаха насъбраното множество. Зад него тълпата се затваряше и войниците бяха изтиквани навътре. Всеки, който можеше да се протегне, се мъчеше да докосне дрехата или оръжието му.

Уорик и брат му епископът бяха изблъскани настрани от масата мъже и жени, които напираха да видят Едуард и да го последват навън. Над главите им звъняха камбани и ехото изпълваше свободните пространства, блъскаше се и създаваше какофония от звуци. Уорик изруга, когато един огромен розовобузест търговец го ритна с ботуша си в крака и стъпи върху стъпалото му в стремежа си да види над главите на останалите. Уорик го бутна, поваляйки го тежко на земята, после го стъпка и изрева на всички да направят място, да прочистят пътя. Норфолк и пазачите му съвсем не бяха ласкави с тълпата и придвижването ѝ към откритото пространство бе съпътствано от викове на болка.

Виждаха се главата и раменете на Едуард, тъй като беше по-висок от всички останали. Слънцето бе изгряло и за миг Уорик остана неподвижен. В същия момент Едуард излезе навън на студа и слънцето проблесна по златото в пръстена, вграден в по-твърд метал. Дори сега, когато се чувстваше неудобно притиснат от огромната тълпа около себе си и когато имаше още хиляди неща за вършене, Уорик застина, после примигна, щом отвън се надигна още по-силен приветствен рев. Започна да бута по-грубо, като си пробиваше път и не обръщаше внимание нито на извиненията, нито на гневните викове от страна на тези, които бяха пострадали от действията му.

Докато успее да излезе на чист въздух, вече се задъхваше, почервенял от усилието, а потта веднага засъхваше по кожата му. Едуард забеляза приближаването му и се изсмя на раздърпания му вид.

— Виж ги, Ричард! — провикна се през шумотевицата. — Като че ли са чакали този момент не по-малко от мен.

С театрален жест Едуард изтегли меча си и го издигна. Уорик отбеляза с иронична усмивка, че по острието му не личат вдлъбнатини.

Масите вдигнаха ръце и зашумяха по-силно, като видяха пред себе си краля на Англия — при това не крехка и богобоязлива фигура, а воин с такава физическа сила и височина, че изглеждаше величествен. Някои коленичиха върху камъните — толкова ледени, че за секунди плътта им изтръпна от студ. Започна се само с неколцина монаси, но останалите ги последваха и движението се разпростря из целия площад, оставяйки прави единствено членовете на парламента, които наблюдаваха.

Едуард срещна погледа им, без да почувства неудобство, и остана така спокойно, докато не коленичиха пред него. Те бяха произнесли баща му за наследник на трона и разполагаха с някакъв вид власт, но наоколо нямаше ни един, който да не разбира какво се случва в действителност. В този момент Едуард трябваше само да ги посочи с меча си и тълпата щеше да ги разкъса в готовността си да се докаже пред новия крал.