Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Баща ти беше глупак, Джон — рече Дери. — Него толкова го занимаваше фамилната вражда с граф Пърси, че заради това едва не свалиха краля.

— Ако го беше сторил, Йорк щеше да е на трона сега — сряза го Монтагю. — На теб ти плащат, Бруър, все едно каква важност си придаваш. Не можеш истински да разбереш честта, нито пък те е грижа. Чудя се дори дали знаеш какво е лоялност към онези, които ти пъхат монети в реката. Кой си ти, Бруър? Слуга ли?

— Не повече — отвърна Бруър със странно блеснали очи.

— Какво? Нима ми казваш, че си нещо повече от слуга? Или пък… че не си нищо повече от слуга? Или вече не си слуга? Това ли са глупавите игри, които играеш? Ако имах слюнка, бих плюл на тях и на теб.

Лордът се извърна и Дери приближи в обсега на веригите му. Монтагю мигновено се извъртя, но Дери го удари с тояга по главата точно на нужното място, тъй че младият мъж се строполи в смрадливата слама. Дери стоеше загледан в него и се задъхваше, изненадан, че диша толкова трудно след такова минимално усилие. Липсваше му младостта и силата ѝ, и увереността във всичко, което прави.

Проблемът му в тази мразовита утрин беше, че Уорик бе изпратил откупа за брат си без закъснение и без никакъв коментар. Сандъкът със златни монети пристигна в Йорк в каруца, охранявана от дузина въоръжени мъже. При наличието на огромната армия, разположена около града, те едва не подпалиха искрата на локално клане, щом влязоха в обсега им. Тези пазачи нямаха протекциите на лорд Монтагю, затова Дери знаеше, че ги разпитват за господарите им с желязо и огън. При всички случаи това означаваше, че губи Джон Невил. Това беше въпрос на най-обикновена самозащита за лордовете около крал Хенри и кралица Маргарет. Ако не освобождаваха знатните си пленници, не можеха да очакват самите те да бъдат освободени, ако съдбата се обърнеше срещу тях. Още преди залез-слънце на Монтагю щяха да дадат кон и да го пуснат по пътя на юг. По традиция щяха да му предоставят три пълни дни, преди да имат право да го заловят отново.

Както бе забелязал и в предишни случаи, кралският шпионин не можеше да проявява благородство. У него се таеше един извор на омраза, който не можеше да бъде пресушен. В продължение на петнайсет години Йорк, Солсбъри и Невил го бяха принуждавали да бяга, да се крие, да се поти от страх. Вярно, че сега беше от печелившите, но този факт съвсем не можеше да заглуши спотаения му гняв.

— Мастър Бруър?

Глас отгоре прекъсна мислите му и заслиза по стълбите. Беше един от шерифите на град Йорк, с обрасли бузи и скован от новите си отговорности.

— Освободихте ли лорд Монтагю? Тук има кон за него… Аз…

Гласът замря и, без да го поглежда, той се досети, че онзи се взира в пространството и в проснатата фигура на пленника.

— Разболял ли се е? — попита пратеникът.

— Не, сега ще се оправи — отвърна Дери, все още замислен. — Дайте ми няколко минути насаме, без да ми дишате във врата, може ли? Бих искал да говоря с него.

За негова изненада младежът се поколеба.

— Той не изглежда в съзнание, мастър Бруър. Ударихте ли го?

— Това на устата ти мляко ли е, момче? — скастри го Дери. — Дали съм го ударил !? Отивай да чакаш при коня. Лорд Монтагю може да има нужда от помощ, за да го яхне. Исусе Христе !

Лицето на младия мъж стана алено или от гняв, или от унижение, не можеше да прецени. Почти усещаше как горещината от него се оттегля нагоре по стълбите. Въздъхна, защото знаеше, че момчето ще тича да намери някой по-старши. Разполагаше само с мигове и нямаше време да измисля варианти.

Той хвана протегнатата ръка на Монтагю и я обърна с дланта надолу, като стисна пръстите в юмрук. С бързи и дълбоки прорези изписа в плътта му буквата „И“ за „изменник“. Тъмна кръв изпълни прорезите и се разля наоколо. Монтагю отвори очи точно когато приключи и издърпа ръката си. Лордът от семейство Невил беше още твърде изморен и определено не представляваше заплаха, когато Дери отключи оковите. Удари го пак с тоягата и той падна по лице.

— Мастър Бруър? — разнесе се ръмжащ глас откъм стълбите. — Освободете пленника веднага и ми го предайте!

Шерифът на Йорк не беше млад човек. Дери си представяше, че белокосата стара върлина е виждала едва ли не всичко, което един човек можеше да причини на друг. Със сигурност не се изненада при вида на кръвта, която покапваше от юмрука и носа на Монтагю, докато Дери махаше оковите и влачеше младия лорд по сламата. Видя как шерифът разглежда изрязаната буква.