Конн Иггульден - Кръвна връзка

Той спря и Уорик видя как по лицето му се стича пот. При неговия ръст и с тази огромна тъмна брада беше наистина съвсем лесно да забравиш, че е загубил баща си едва преди два месеца и че все още е само на осемнайсет. Въпреки това гласът му отекна твърдо и уверено, изумително силен в празното пространство на Уестминстър.

Уорик погледна през рамо, за да види откъде идват шепотът и трополенето, които чуваше и игнорираше през цялото време, докато Едуард говори. Тогава замръзна, усети как цяло море от лица се взираше в тях, хиляди, запълващи всеки ред и ъгъл, застанали в нишите на прозорците, върху всеки перваз. Мъже и жени, които държаха деца нависоко, за да виждаш, или пък придържаха сънени момчета и момичета върху раменете си. Повечето от тях се усмихваха и в очите им се отразяваха пламъците на свещите. Те се напрягаха да чуят всяка дума, да видят всичко.

До него застана с крехката си фигура икономът на Едуард Хю Паучър. Смешно му стана, като видя как устата му увисва от изумление пред онова, което вижда. Приведе съм към него и каза:

— Виждам, че господарят не е споделил плановете си с теб, Паучър.

Мъжът от Линкълншир бавно поклати глава и, съвземайки се, затвори устата си. С изненада Уорик видя как той избърса с ръка една сълза и подсмъркна, заклатил глава.

— Но аз няма да го предам, милорд.

Уорик премига, повече от всякога усетил бремето на отговорността, която беше поел, като помогна на Едуард да се възкачи на престола. Разбира се, трябваше да има и официална коронация в Уестминстърското абатство, твърде важно събитие, за да бъде отхвърлено в малките часове на една зимна нощ. Когато този ден дойде, градът ще замре, а тостове за Едуард ще се вдигат във всяка стая, на всяка улица, на палубата на всеки кораб, преминаващ по Темза на път към морето. Камбаните на всяка църква из страната ще забият.

— Аз съм крал Едуард Плантагенет — чу Уорик отново и рязко забели очи. Изведнъж се побоя, че този снажен глупак, който не можеше да си държи езика зад зъбите, ще развали всичко, което бяха планирали.

— Ще попитате как така Англия може да има двама крале — продължи младежът, а тълпата отново замлъкна и думите му увиснаха. — Отговарям ви — не може. Трябва да е само един. Призовавам всички мъже на честта, като ваш крал, да разкъсат знамената на узурпатора Ланкастър. Да застанат зад мен, докато водя война с врага си.

Очите на Уорик се разшириха, щом Едуард стана и захвърли наметката си. Протегна ръка и един от хората му му подаде звънтящ метален шлем, украсен със забрало с халки за ризница и златно кръгче, изобразено на челото. Уорик вдигна ръка и пое дълбоко въздух. Изведнъж се побоя, че Едуард ще се самокороняса и така ще направи църквата за смях. Подобно нещо можеше да низвергне всички и да предизвика проклятие.

Каквото и да възнамеряваше младежът, епископ Невил реагира по-бързо. Грабна шлема изпод пръстите му и другият едва намери време да го погледне, когато усети как със сила го нахлузват върху главата му.

Публиката наддаде одобрителен рев, а той пак се обърна с лице към хората, разбирайки, че те стават свидетели на събитие, което винаги ще помнят. Те щяха да бъдат с него до момента, когато смъртта го повали, както и при раждането на дете и в деня на сватбата. Бяха станали свидетели как един мъж става крал и как започва война.

Ликуващите викове на тълпата стигнаха чак до подпорните греди на купола и гласовете им отекнаха и се умножиха, като че бяха цял легион. В отговор древната бронзова камбана на Уестминстър заби, а звънът ѝ бе подет от тази на абатството, после и другите църкви, докато целият град заехтя в преливаща се мелодия, отново и отново, хората се събудиха за новия ден и слънцето най-сетне се показа на хоризонта.

Уорик гледаше как десетина от най-влиятелните мъже поздравяват крал Едуард; собственият му скъп чичо Фокънбърг бе сред тях. Това го подсети за една история, свързана с коронацията на Вилхелм Завоевателя. Хората му били викинги по родствена линия, затова говорели френски и норвежки и не знаели английски. Англичаните пък не отбирали и дума френски. И двете страни с рев изразили поздравленията си и ставали все по-кресливи и по-яростни, мъчейки се да надминат отсрещната страна. Кралската стража извън абатството помислила, че са се сбили, и подпалила къщите наоколо. Очевидно смятала, че облакът дим ще пресече какъвто и да е замислен план. От ужас и объркване из цял Лондон избухнали бунтове.

Той подуши въздуха. Нямаше следа от дим, но добре знаеше, че скоро ще има кръвопролития. Едуард повече от всеки друг искаше това. Имаше само нужда от достатъчно мъже край себе си.