Конн Иггульден - Кръвна връзка

Не можеше да има двама крале в Англия. Ако през тази нощ коронясаха още един крал в Уестминстър, това означаваше война без спиране и почивка, докато отново се възкачи на трона само един от кралете. Като пчели от различни кошери, техните последователи не можеха да оставят другите да живеят. Това бе техният курс, ориентирът им. И това беше пътят, който той им предложи и който Йорк избра да следва. Знамената с белите рози и бели соколи плющяха и се вееха надвиснали над тъмната река, докато мъжете яздеха от замъка Бейнардс към двореца Уестминстър.

Маргарет наблюдаваше снизходително от ъгъла на една чудесна, топла стая и се наслаждаваше на мириса на лакирано дърво и сухи цветя. Лордовете ѝ стояха и разговаряха почти шепнешком, притеснени от присъствието на крал Хенри. Жалка гледка бе как все още го поглеждаха, очаквайки някакъв поглед или искрица живот, докато всичко, което той можеше да им предложи, беше да кимне или да се усмихне, като демонстрира празнотата, която ги бе довела до ръба на разрухата. Не можеше да си спомни кога за последен път бе изпитала състрадание към него. Слабостта му поставяше в опасност сина им, принц Едуард. Само с един поглед сладкото момче ѝ разтопяваше душата — и в тази изумителна всеотдайност тя отново усещаше тръните, които за нея представляваха празните очи и глуповата усмивка на Хенри.

Да беше дърводелец, който си е загубил ума, може би нямаше да има значение. Но когато липсата му на воля създаваше опасност за сина и съпругата му, и за всичките добри мъже и жени, които се бяха посветили на каузата му, това предизвикваше у нея горчивина и гняв всеки път, щом се замислеше.

Лордовете Съмърсет и Пърси разговаряха един с друг и тя ги чуваше прекрасно от мястото, на което седеше и работеше с конци по един гоблен. Нямаше усет за тази работа и сигурно щеше да се наложи да го разшие впоследствие, но сега това ѝ позволяваше да седи и да слуша, докато забравят за присъствието ѝ, и да научи всичко, което искаше да чуе. След завръщането на съпруга ѝ тези деликатни детайли станаха необходими, защото лордовете ѝ се сетиха отново за ролята ѝ тук.

Тя се усмихна при тази мисъл. Мъжете се притесняваха за мястото си дори повече, отколкото бе смятала като дете. Имаха нужда да знаят кой стои над тях и кого могат безпрепятствено да мачкат под себе си. Не мислеше, че жените отдават толкова много време за подобен род смешки. За миг се усмихна иронично. Жените тъпчеха всички свои сестри, без да фаворизират някоя. Това беше най-сигурният начин. Всяка от тях усещаше опасния потенциал на всички останали така, както мъжете рядко успяваха.

Стените на Търговската гилдия в Йорк бяха покрити, съвсем предсказуемо, с фини платна, всяко от които със сигурност представляваше дългогодишен труд. Като ги гледаше, Маргарет разбираше желанието да се планира бъдещето, да се начене нещо, което не може да се завърши за един сезон. Това беше същинският смисъл на цивилизацията и реда, помисли си тя със задоволство. Посредством нейните усилия и търпение най-мощните ѝ врагове бяха притиснати. Беше отнело години, но пък хубавото и силно платно гоблен, което бе създала, щеше да задържи цветовете си в продължение на още хиляди години, дълго след като всички те са станали на прах.

Отначало изпадна в бяс, когато Лондон отритна съпруга ѝ. Тогава не знаеше как подобно събитие ще посее семената на безподобен народен гняв надлъж и нашир из страната. Вратите на град Йорк се разтвориха широко за лордовете ѝ, като още часове преди пристигането им бяха изпратени мъже, които да им предизвестят, че кралските пратеници са добре дошли.

Това отчасти се дължеше и на Дери Бруър, знаеше го. Дери разбираше каква точно история има нужда да бъде разказана и я беше подшушнал във всеки хан и гилдия — от Портсмут до Карлайл. Кралицата бе намерила малцина смелчаци, рискувала бе живота си да доведе шотландци от планинските им обиталища. От нецивилизованите северни градове тя беше събрала дружина от смели мъже, за да спасят краля, и бе изтръгнала Хенри от ноктите на изменниците, беше го измъкнала от лапите им и бе обърнала врага в бяг. И накрая я предаде самият Лондон, мошенически град на търговци и продажници, град на лудост, изгарян от треска. Град, чиято плът трябваше да се жигоса с горещо желязо.

Дните на отчаяние се изпълниха с почуда, когато числеността на дрипавата ѝ армия започна да нараства. Всеки град, през който преминаваха, им носеше нови попълнения от войници като реакция заради унизения им крал. Новината достигна до всяко селце или град, носена от вестоносците на Дери Бруър и подкрепена от кралската кесия. Всичкият ейл на хиляда ханове беше изкупен с кралски пари, докато някой млад сержант разказваше историята, а на следващата сутрин ги довеждаше, готови да защитават крал Хенри.