Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Аз съм наследникът на трона — заяви Едуард, обръщайки се към всички. — Със закон на същия този лондонски парламент баща ми бе обявен за наследник на Хенри преди не повече от година — леко потрепване и стягане в гласа издаде нервността му, после той прочисти гърлото си и продължи: — Аз съм първородният син на Йорк. Тази чест се пада на мен.

Залата беше препълнена и то не само с онези, които Уорик и Едуард бяха довели в града. С напредването на вечерта Уорик забеляза, че някои благородници се промъкват вътре, за да чуят речта на Едуард. Огромната глава на кмета се мяркаше встрани, както и трима от неговите придружители. Бяха пристигнали и членове на парламента — за да отсъдят и да докладват обратно на другарите си. А може би още по-важно — Уорик разпозна и лицата на двама водачи от търговската гилдия, както и абата на манастира „Светата Троица“. Тези хора можеха да осигурят изключително важни заеми, ако харесат онова, което ще чуят.

Освен гласа на Едуард се чуваше единствено огънят. Огромната зала в Бейнардс Касъл като нищо бе най-топлото място в Лондон тази вечер. С дузини малки пънове непрекъснато бяха добавяни в огъня, носени от червенолики слуги, които набързо се оттегляха да донесат следващия наръч. Кухненски прислужници пък досипваха въглища от железните кофи. Пламъците се разрастваха и пращяха от дървесния сок, а изпаренията накараха мъжете да разтворят връхните си дрехи и да бършат потта от лицата си. Не им беше непосилно топло, не и след толкова дълги зимни месеци и премръзнали крака. Колкото и силно да гореше, огънят бе добре дошъл, като благословия, и мъжете се скупчваха край него, като малцина оставаха далеч от светлината и топлината му.

Уорик не се включи в скупчването около огъня и мълчеше. Не беше малко да имаш до себе си най-големите богатства и власт в Лондон. Властимащите в града нямаха друг избор, освен да поддържат Йорк, след като бяха отказали на краля и кралицата си. Нямаше трета страна, нямаше средна позиция. Той присви устни — усещаше ги изтънели, а челюстта си — стисната. Наистина Хенри Ланкастър и дузина мощни лордове все още се изпречваха на пътя на неговата амбиция. Но тази реалност, изглежда, не притесняваше Едуард. Младият мъж не криеше намеренията си, нито пък се мъчеше да бъде дискретен. Желанието му беше да се срещне с Ланкастър на бойното поле и веднъж завинаги да разрешат там чие е надмощието.

Синът на Йорк се облегна на една масивна подпора, част от комина, който се простираше до стрехите над главата му. Зад него огънят пукаше и припламваше, хвърляше сенки и го осветяваше в златисто, улавяше проблясъци светлина, когато той се обръщаше. Уорик наблюдаваше мъжете точно толкова внимателно, колкото и младият херцог: гледаше как са застанали, как реагират. Кръвта имаше власт. Родът Йорк произхождаше по мъжка линия директно от кралете. Този прост факт придаваше авторитет на Едуард пред всички, които му го позволяваха. Мъже като тази планина от кокали и месо Норфолк, два пъти по-стар от Йорк и двойно по-опитен, но въпреки това застанал с леко сведена глава и гледащ изпод вежди. Той беше сред добрите. Имаха нужда от неговите войници и силата на войската му.

Не пречеше на каузата и фактът, че Едуард имаше такава масивна фигура. Не беше само височината; макар че Уорик бе познавал само двамина през живота си с подобен ръст. И двамата изкривени и странни на вид, нескопосани имитации на истинския воин. В сравнение с тях Едуард имаше масивни крайници и широки гърди и рамене, заради които изглеждаше като исполин във всяко помещение. В доспехи сигурно беше ужасяваща фигура. Уорик потръпна при мисълта. И освен доброто обучение и страшната му сила важна беше младостта му, с цялата ѝ бързина и безкрайна издръжливост. Все едно да се изправиш пред бик с доспехи. Ако се беше родил в семейството на ковач или например на зидар, размерите му биха го направили рицар или по-вероятно капитан с огромна слава. С името и кръвта, които притежаваше, нямаше граници за това, което би могъл да стане.

— Гледах как баща ми се бори с ужасни сили — продължи Едуард със звънтящ глас. — Гледах го как се бори с уважението, което изпитваше към краля на Англия — и с отчаянието, което изпитваше заради мъжа, който беше крал. От друга страна, баща ми почиташе трона и подвиваше крак пред него. Както се и полагаше. Както го задължаваше дадената клетва.

Утвърдителен шепот плъзна сред мъжете, потрепващи от напрежение. Едуард ги обходи с поглед, а накрая го спря върху Уорик и му кимна.