Конн Иггульден - Кръвна връзка

— От друга страна, той откри, че на този трон седи едно голобрадо невинно момче, което срами Англия с недостойното си управление. Изгуби Франция. Разцепи благородническите родове. Видя Лондон нападнат от тълпи, а Лондонската кула разрушена. Позволи размирици, въоръжени сили да обикалят из страната без надзор. В своята слабост крал Хенри докара Англия и Уелс до ръба на беззаконието и хаоса. Не мисля, че някога е имало по-недостойна глава от неговата да носи короната.

Едуард поспря, за да пийне от чашата с греяно вино, и така позволи на хората от тълпата да си поемат набързо въздух. Вече нямаше съмнение, че слушаха реч за държавна измяна, и това ги разтърси.

Уорик си спомняше времето, когато младият мъж обръщаше дузина големи халби ейл и пак викаше за още. Сега, както пламтящият огън го загряваше от едната страна, а другата оставаше тъмна и студена, той отпи глътка и остави халбата върху тухлите, за да се топли. Не изглеждаше да е нервен, поне на Уорик му се стори така. Младият херцог, застанал пред огнището, говореше на тези мъже все едно организираше деня за лов. Те чакаха, застинали от паузата, която направи, и от важността на думите му.

— Родът Ланкастър стоеше над рода Йорк — продължи той. — Делеше ги един син — Джон Гонт, онзи велик съветник, който се нареждаше преди Едмънд Йоркски, моя предшественик. Родът Ланкастър ни даде двама велики крале, а после — един слаб, като по този начин силната линия се наруши. Колко често сме виждали серия от добро вино, последвана от години на лоша реколта? Същото се случва и с кръвта и затова мъжете от парламента сметнаха за правилно да обявят баща ми за наследник на трона. Като всеки внимателен градинар, те протегнаха ръце към добрия зелен клон преди мястото, където лозата е изсъхнала — а лошите издънки подкастриха.

Неколцина наоколо му се засмяха, други промърмориха „да“ под носа си или сведоха глави, или пък удариха халбите си, тъй из залата зазвуча звън на метал и камбанни звуци се издигнаха към подпорните греди над главите им.

— Аз съм тази лоза — рече Едуард.

Уорик бе сред онези, които извикаха в отговор: „Да, така е!“.

— Аз съм херцогът на Йорк! Аз съм наследникът на трона!

— Да! — проехтя отново и пак насред смях и глъчка.

— Аз ще бъда крал! — продължи Едуард и гласът му се извиси по-силен и по-мощен. — И ще бъда крал още довечера .

Смехът и шумът заглъхнаха, сякаш някой затвори врата. Тълпата застина, макар че някои помръдваха нервно от потта, която се стичаше, или пък от тръпките по гърба им. Уорик знаеше отпреди какво ще каже Едуард, но беше един от малцината посветени. В резултат на това бе в състояние да наблюдава останалите и да види къде може да има съпротивление. Очите му се спряха на най-важните представители на властта, но, обхождайки събраното множество, той с изненада установи, че никой не извърна поглед от гиганта, застанал пред огнището. Гледаха го така, сякаш сам той беше източник на светлина.

Моментът на зашеметеност и изненада отмина. Те започнаха да тропат с крака и да ликуват все по-силно и по-силно, а Едуард се оттласна от стената и застана изправен сред тях. С едно движение вдигна чашата си за тост. Уорик забеляза, че топлината пари ръката му, но той не обърна внимание на болката и отпи голяма глътка. Мъжете около него сториха същото, а после повикаха прислугата да им долее.

— Чаша или две, не повече, милорди и господа! — каза Едуард през смях.

Брадата му се опърли до кафяво от горещата чаша, вдигната към устните му. Устата му се усмихваше, но очите му имаха напрегнат израз. Те потърсиха Уорик сред множеството, чакаха го. Бяха се споразумели, че сега е негов ред да говори, но Уорик не отваряше уста. Усещаше, че моментът го притиска, но го възпираше чувството, че веднъж като заговори, бъдещето ще се втурне невъзвратимо и ще ги погълне всичките като огнена стихия. Той пое дълбоко въздух и хладната струя се разпростря във вътрешността му, охлаждайки кръвта.

— Господарю Йорк — извика той, обърнат към всички присъстващи. — Ако ще ставаш крал тази вечер , имаш нужда от корона и от клетва — и епископ, който да представлява Светата църква. Дали имаме сред нас тук такъв Божи слуга?

До рамото му застана брат му, облечен в роба и притиснал длани, сякаш се молеше. Епископ Джордж Невил знаеше какво се очаква от него; вдигна глава и заговори веднага със силен глас точно както се бяха упражнявали. В това огромно пространство, с пращящия огън пред тях, гласът му отекна по-силно, отколкото бе очаквал.