Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Милорд Йорк, вие сте от кралска родствена линия. По закон вие сте наследникът на трона; никой не може да отрече това. Въпреки това има друг, който седи на него. Какво ще кажете, милорд?

Повече от стотина глави се обърнаха, доволни от зададения въпрос и напрежението, което се таеше в него. Обърнаха се да видят дали Едуард ще се смути, все едно ставаха свидетели на кулминацията в представлението на някой мим. Но Едуард бе подготвен, стоеше уверен, извисяваше се в цял ръст. Беше задал същия страховит въпрос предната вечер. Как би могъл да е крал, щом Хенри е жив? Беше готов да се срещне с него в битка, но едва ли можеше да отрече собствения му трон, докато все още седеше на него.

— За известно време ще трябва да има двама крале в Англия — беше казал Уорик по тъмния път. — Като крал, Едуард, ти ще си в състояние да събереш армията, от която се нуждаем. Рицари и лордове ще се пребиват да се тълпят край краля Плантагенет заедно със своите наемници. Независимо какво друго се случва, не бива да напускаш Лондон без корона на главата си. С нея наистина ще започнеш да управляваш. Без нея, Едуард, амбициите и отмъщението ти ще бъдат стъпкани заедно със знамената ти. Трябва да заявиш това и да го осъществиш . Или можеш да си замълчиш поради липса на кураж.

— Нямам подобно желание — отвърна Едуард. — Готов съм да рискувам всичко. Намери ми корона. Нека брат ти да я постави на главата ми. И ще ти покажа как трябва да се носи.

В голямата зала на замъка Бейнардс в Лондон, над Темза, която лееше буйните си води покрай него, Едуард отново държа реч, а гласът му режеше без следа от мекушавост.

— Моето мнение, Ваша Светлост, е, че тронът на Англия седи празен дори и с Хенри Ланкастър на него — из залата се разнесе смях. — Претендирам за него по закон, по кръвна връзка, с меча си и с правото си да отмъстя на рода Ланкастър. Претендирам за него тази вечер и ще бъда коронясан веднага в Уестминстър, като толкова много други крале преди мен. Преди изгрев-слънце ще съм вече сред братството на кралете, господа. Кои от вас ще тръгнат с мен нататък, за да станат свидетели на клетвата ми за престола? Няма да се мотая тук, в Лондон. Имам работа за вършене и церемонията няма да е от най-изисканите. Кои от вас ще станат мои свидетели? Няма да приканвам отново.

Уорик се прекръсти и забеляза, че не е единствен. Всички до един бяха на ръба на богохулството и непочтеността, но ако не се взираха в най-малките подробности, Едуард наистина имаше право да претендира. Действително беше наследникът и имаше подкрепата на армията, разположена извън града. Уорик не си представяше, че претенциите на Вилхелм Нормандски са били по-валидни от неговите — а той е бил коронясан в Уестминстърското абатство на Коледа на година господна 1066. И преди това е било правено. Та можеше да се направи отново. Всички закони можеха да бъдат изменени със силата на оръжието, ако нуждата бе наистина голяма.

Някои от мъжете припяваха молитви; други редяха фамилни клетви за васална вярност или пък спомени на честта от детството си. Когато Едуард тръгна, те го последваха.

Вечерта беше тъмна и бял скреж покриваше всяка повърхност. Те се втурнаха, оживени и шумни, на двора, а в самия център беше Едуард. Но това не продължи повече от няколкото ентусиазирани крясъка. Вледеняващият мраз, който вдишаха, помогна да се отрезвят не по-малко от пустите улици. Слуги се разбързаха и доведоха коне, но настроението бе спаднало и истинският смисъл на онова, което смятаха да извършат, се проясни в съзнанието им. В настъпилата тишина дотърчаха още слуги със знамената на Йорк, огромни тъмни платнища с бяла роза на тях, други със сокол и конски букаи. Когато ги разтвориха, те заплющяха и довяха прах под луната като пътека от светлина. Едуард се обърна и видя десетки — увиснали и бледи. Те бяха символите на благородническия му род, затова сниши глава и прошепна молитва за душата на баща си, преди отново да извиси глас.

— Някои от вас бяха с мен в Уелс — рече той. — Преди битката при Мортимърс Крос видяхме как слънцето изгрява на три места и хвърля такива странни сенки, каквито не бяхме виждали дотогава. Три слънца, които светеха върху рода на Йорк. Ще благославям бялата роза до деня, в който умра, но ще сложа слънце на собствения си щит. То топли тези, които обича, но също и изгаря. Живот и разрушение, едно от двете ще избера.

Тогава той се усмихна, наслаждаваше се на авторитета си, макар че Уорик преглътна, като видя колко гняв бликаше у този млад човек.