Конн Иггульден - Кръвна връзка

Маргарет наблюдаваше мъжете — онези с авторитет стояха неподвижно, докато другите се движеха от групичка на групичка. Изпивайки с очи действията им, тя се зачуди дали не е точно обратното — още повече, че Дери Бруър се държеше като пчеличка, която топва човчицата си в десетки цветове, после ги начева отново. Всъщност не знаеше дали пчелите имат човка. Ако имат, сигурно ще приличат на граф Пърси. Огромният му нос стърчеше така, че беше невъзможно да запомниш нещо друго за него, след като си го срещнал. Видя, че Пърси разговаря с един мъж от Ирландия, чието име не се сещаше… май беше Кортни, граф на Девън.

Разтърси глава, леко раздразнена. Те не ѝ бяха дошли на помощ, когато родът Йорк държеше съпруга ѝ пленник в окови, тогава когато каузата ѝ беше безнадеждна. Не, тези мъже бяха практични. Разбираше това, дори и да ги презираше. Все пак трябваше да им е благодарна, че в студената си пресметливост бяха избрали нейната страна.

Ръцете я заболяха от работата с конците и тя ги отпусна в скута си, схванати от пипкавите движения; трябваше с едната да разтрие дланта на другата. Търговската гилдия беше впечатляващо място, но тук сигурно имаше поне триста души, които се въртяха от група на група, ядяха и пиеха, и се смееха до насита. Лордовете Дейкър, Уелз, Клифорд, Руус, Кортни; техните капитани, които отмятаха глави, за да се смеят, но въпреки това си бяха вълци с имена като Молейн, Хънгърфорд, Уилоуби. Тя поклати глава и затвори очи. Не можеше да ги запомни всичките, невъзможно беше. Но важното бе, че се бяха присъединили към каузата ѝ. Важното бе, че доведоха хиляди мъже, повече, отколкото някога беше виждала накуп. Нейните петнайсет хиляди се оказаха погълнати от морето от наемници и рицари, от щитове и стрелци и… Тя се усмихна мечтателно. Йорк беше новият Лондон. Не, новият Рим, ако армиите около него разбиеха Уорик и Едуард Плантагенет.

После си спомни почернелите лица, които бе видяла на заострените шипове на Микългейт. Главите на Солсбъри и Йорк не бяха устояли на дъждовете и хапещия студ. Един от местните стражи ги бе намазал със смола, за да ги предпази от природните стихии. Маргарет ги виждаше ясно в съзнанието си. Ричард Йорк, Ричард Солсбъри. Хартиената корона на Йорк отдавна бе отлетяла, макар че няколко капки смола още придържаха парченца от нея. Тя разтри слепоочието си, почувствала наченките на болка, и простена тихо, щом усети, че в периферията на зрението ѝ проблясват искри. Подобно главоболие бе станало нещо обичайно за нея през последните години. Нямаше друго лекарство за него освен тъмнина и сън. Тя се изправи и веднага привлече вниманието на всички в помещението — слуги притичаха да ѝ помогнат и всички мъже се извърнаха, за да видят онова, което е привлякло вниманието на останалите.

Маргарет се изчерви под техните погледи, доволна, че все още може да предизвика интерес, макар че държеше едното си око притворено заради болката. Съпругът ѝ я гледаше с нещо като привързаност. Тя му направи реверанс и ги остави да кроят плановете си, знаейки, че всичко след време ще ѝ бъде доложено. Нямаше никакво значение дали са дошли от лоялност към нея, или към съпруга ѝ. Нямаше значение дали я виждат като френската досадница, която не разбираше как трябва да се вършат нещата. Това изобщо не я интересуваше. Те не бяха дошли, когато най-много имаше нужда от тях — и въпреки това тя спечели, освободи съпруга си и взе главите на двама от най-силните си врагове. Усмихна се при тази мисъл. Доставяше ѝ безгранично удоволствие да мисли за това.

Все още имаше работа за вършене, без съмнение. Едуард Йорк и всички от рода Невил трябваше да бъдат изпепелени. Рани разсичаха дълбоко страната им, раздирана от неприязън и омраза заради годините на война. Но вината твърдо беше у Йорк и Уорик и независимо колко хора ги следваха или какво богатство бяха насъбрали, те не можеха да застанат срещу цялата страна. След като веднъж тези родове бъдеха пречупени и лишени от наследство, след като изпепеляха замъците им и родът им бъдеше унищожен до край, Маргарет щеше да е свободна да гледа как расте синът ѝ и как съпругът ѝ си почива в молитва. Може би дори щеше да бъде благословена с още деца, преди да е станало твърде късно.

Слугите затвориха вратата след нея и от другата страна тя дочу как разговорите се подновяват. Наведе се и подхвана крайчеца на роклята си, вдигна я толкова, че да може да ходи без страх, че ще се спъне в нея. В същото време вдигна високо глава, макар едното ѝ око да не искаше да се отвори, твърде чувствително за зимната светлина.