Конн Иггульден - Кръвна връзка

Навън облаците се нижеха край град Йорк, небето беше бледосиво — като лист олово или пък светъл кон.

Имаше още часове, докато зимното слънце изгрее. Прибягващите насам-натам прислужници бяха запалили свещите, до които достигаха с дълги пръти. Събраните в залата на Уестминстър хора можеха да видят дъха си в мразовития въздух.

Едуард Йорк стоеше, облечен над доспехите си в ливрея с колан в тъмносиньо и златно, дългият меч на бедрото му висеше в канията си, прикачен към отделна широка препаска. Уорик го наблюдаваше как енергично разчесва брадата си, очевидно нещо го хапеше. По ботушите му все още имаше кал. Зачуди се дали Едуард е видял каменния параклис на Хенри Пети в манастира отсреща. Войнственият крал, „Унищожителят на галите“, както бе написано на гробницата му, беше изобразен върху камъка в роба — в образа на светец, а не като предводител на войски.

Едуард се извисяваше значително над Джордж Невил, с щръкнала безразборно коса, без шлем, който да я приглади надолу. Младият херцог на Йорк виждаше чак до дъното на огромната зала, осветена със стотици свещи, тъй че цялото това отекващо пространство блестеше като златно.

Кралската пейка беше обикновена мраморна седалка, изтеглена край високата маса, която на ширина беше колкото две легнали едно до друго тела. Той седеше зад масивната дървена повърхност, леко наклонен напред, тъй че ръкавиците му опираха в черния дъб, а раменете му бяха приведени като крилете на граблива птица.

Новината се разнасяше бързо. Членове на парламента вече бяха заели обичайните си места покрай стените, през големите врати настъпателно прииждаха също представители на закона, шерифи и търговци, и всеки по-авторитетен мъж, който се бе събудил в малките часове на нощта. Зад тях се виждаше тълпа от разтреперани граждани и всички те се боричкаха за по-добра видимост. Залата в Уестминстър можеше да побере хиляди, преди да се напълни, и мъжете и жените на града влизаха с провлачени крачки, търсейки местенце, където да застанат тихо и да наблюдават ставащото. Мълвата плъзна шепнешком из цял Лондон, носеше се на тичащи крака и от гърлата на пекари и деца, монаси и всички други, които бяха будни в този час.

Едуард се отпусна на пейката и подпря ръце на масата. Епископ Джордж Невил му подаде златен скиптър, взет от съкровищницата на Тауър. Въздишка премина през събраната на студа тълпа. Не е било лъжа. Родът Йорк претендираше за короната, докато крал Хенри Ланкастър беше още жив.

Масата бе направена за човек с размерите на Едуард, осъзна Уорик. Това беше високата маса, използвана в продължение на векове, втора по важност единствено след стола за коронации в абатството. Това щеше да дойде по-късно. Уестминстърската зала беше за клетвата. По усмивката на Едуард беше ясно, че е доволен. Уорик не можеше да отрече, че напълно се покрива с ролята, както бе настанен върху подиума над всички тях, целият облян в златна светлина под губещия се във висините купол.

Застанал изцяло пременен отпред и носейки епископския жезъл, Невил постави лявата си ръка върху рамото на Едуард. Посланието му беше ясно: Църквата застава зад Йорк. Младият херцог и наследник сведе глава и той започна благословията си, призовавайки светците да напътстват всички тях в мъдрост. Когато свърши, присъстващите се прекръстиха и вдигнаха поглед.

Предната вечер епископът му беше обяснил клетвата, която трябваше да каже. Едуард прояви нетърпение за подробностите, макар да разбираше добре всичко. Имаше нужда от огромен брой мъже, които да се бият за него. Само един крал на Англия можеше да призове цялата страна. Само кралят можеше да опразни селцата във всяко графство от техните стрелци и млади мъже.

— Милорди, господа — започна Едуард. — Аз съм Едуард Плантагенет, граф на Марч и херцог на Йорк. По божия милост аз съм истинският и справедлив наследник на Англия, Уелс, Франция и Ирландия, на всички тях. Предявявам правото си, тук, на това място, на тази висока маса. Претендирам с кръвта от моя баща, Ричард, херцог на Йорк, който е потомък на крал Едуард Първи и чрез него чак до Вилхелм Нормандски. От страна на майка ми, чийто род произлиза от Лайънъл, херцог на Кларънс, втори син на крал Едуард Трети и по-старши в йерархията от Джон Гонт. Мисля, че тези два рода са златни и заедно от по-висш ранг от всяка друга претенция за това място и този трон, и тази земя. Отказвам правото на Хенри Ланкастър върху моето наследство. Следователно, по божия милост, претендирам за трона. Аз съм крал Едуард, Четвъртият с това име. Няма по-високопоставена родствена връзка и не признавам никой друг преди себе си.