Конн Иггульден - Кръвна връзка

Клифорд погледна нагоре, усетил как нещо студено докосна лицето му. Сипеше се сняг, тихо, а след първите снежинки се посипаха още и още. Сякаш бяла пелена ги обгърна, докато накрая едва можеше да различи тъмните ездачи край реката или пък редиците, които препускаха към него отстрани. Избърса очите си и пришпори коня, като принуди стреснатото животно да побегне в галоп.

Едуард Йорк наблюдаваше мрачно случващото се само на половин километър разстояние отвъд реката. Бойният му кон сякаш улови напиращите у него емоции. Изпръхтя и отметна глава, металните люспи на доспехите по гърдите му потракаха. Конете в същата редица реагираха, зацвилиха и запръхтяха, така че накрая Едуард трябваше да се пресегне и да потупа врата му, за да го успокои.

Той се приведе напред на седлото за по-добра видимост отвъд водата, където дърводелците на Уорик довършваха работата си. Един последен товар от дървен материал беше натрупан върху нестабилната редица от дъски, широка колкото по нея да мине кон или пък двама мъже едновременно. Целият първи ред от армията на Едуард чакаше да се провре през този тесен проход. Старшите войници виждаха в това тактически проблем, затова подготвяха една дружина с пики да мине първа отсреща, за да обособи безопасна зона от другата страна и да могат после рицарите на кон да преследват отстъпващия враг. Щеше да е трудно и опасно, а и през цялото време от бялото небе се сипеше сняг, който изчезваше в река Айър със звук, наподобяващ човешка въздишка.

Всички около краля усещаха надигащото се вълнение, напрежението, което натежаваше във въздуха. Фокънбърг надуваше роговете на отсрещния бряг и хората му се бунтуваха срещу врага, все едно бяха бандити, които преследват по петите жертвите си, останали без стрели, с които да се защитят. Задаваше се безпощадно клане — и хората около Едуард до един искаха да участват в него.

Вниманието на Уорик бе обърнато към неговите мъже, които чукаха и забиваха клинове в дупките, където трябваше да държат гредите на място, а после поставяха железни кръстачки, които пък да ги пристегнат към подпорите на моста. Реката вече течеше бърза и дълбока — ако прибързаха с работата и мостът рухнеше, това би коствало живота на онези, които ще паднат в реката. Но пък всички виждаха как се оттегля червеният двукрил дракон на Клифорд със завита като на змия опашка. Едуард със сигурност го бе забелязал. Исполинът потрепери, като разпозна лицето на точно онзи лорд, който бе убил брат му в полето край замъка Сандъл. Искаше сам да се разправи с него и едва не рискува да загуби коня си насред бурното течение, за да се прехвърли на другия бряг.

Уорик се стресна и излезе от своята замечтаност, щом Едуард заговори. Отпърво гласът му бе само за онези около него, но после младият мъж спря и повтори думите си високо, за да достигнат навсякъде.

— Знаете, че обичаят на бойното поле повелява да се убиват всички от простолюдието и да се пощади живота на благородниците, които се предават или молят да си платят откуп — той поклати глава и върху лицето му се изписа такава горчивина, че устата му се изкриви. — На баща ми не беше предоставена тази възможност. На брат ми Едмънд също. Затова ето какво искам да ви кажа. Това е заповедта ми: убивайте благородниците, подчинете ми се за това — той си пое бавно въздух и доспехите му проскърцаха. — Не позволявайте да има откупи. Не приемайте, когато се предават. Аз искам да поддържам моите хора живи. Но не и отровните родове, които са застанали срещу мен. Не и Нортъмбърланд, нито Съмърсет, нито пък Клифорд, макар че той ще е лично мой, или пък ще стане жертва на съдбата. Ако сам не си счупи врата, аз още днес ще го вкарам в гроба.

Едуард прекъсна пак, доволен, че никой не продума, сякаш дори не дишаха в натежалия от сняг въздух.

— Тази сутрин ще се лее кръв, потоци от кръв като реката, която сега ще пресечете. Тъй трябва, за да се промият и прочистят старите рани, преди те да ни убият всичките. Досега ни тресеше треска, но тук ще я пресечем, ще я изцедим върху снега.

Пред тях край водата хората на Уорик вдигнаха ръце, за да сигнализират, че са завършили работа, и забързаха към другия бряг да обезопасят прехвърлянето през реката. Вече не се забелязваше дружината на Фокънбърг, нито пък тази на Клифорд, макар че това отчасти се дължеше на снега, който се вихреше из въздуха и така ограничи полезрението им, като им отне далечната видимост. Едуард погледна отвъд реката, загледа се в снежинките, които изчезваха със съскане в реката. Не бе останал никой, който да заплашва мъжете му, и той губеше търпение.