Конн Иггульден - Кръвна връзка

Той обърна коня си, но твърде късно, твърде бавно. Няколко десетки мъже бяха чули този самотен глас и го издирваха сега. Щом съзряха ездач, облечен в доспехи, веднага реагираха като истински стрелци — извадиха стрели от дългите колчани, които се удряха в бедрата им, заредиха и ги изстреляха с такава лекота, с каквато и дишаха, пуснаха ниски изстрели, насочени по инстинкт, които се загубиха в белотата, изчезнаха от поглед още щом пуснаха тетивата.

Клифорд бе улучен сериозно отстрани и в гърба и се олюля на коня, който цвилеше и от ужас се вдигна на задните си крака. Друга стрела уцели барона в гърлото, докато той слепешката размахваше ръце и крака в паника, мъчейки се да се освободи от животното, за да не го притисне, когато падне. Умря още преди да докосне земята, доспехите му се удариха в повърхността с нещо като металически протестен звън, след което и конят се стовари отгоре му с още ритащи крака.

Мъжете, които бяха стреляли, не можеха да напуснат мястото си в маршируващите редици, макар че извикаха „ура“ и вдигнаха във въздуха лъкове, като така привлякоха вниманието на останалите войници с умението си. Друга част от редицата достигнаха до разкъсаното тяло на Клифорд и със задоволство разпознаха червения двукрил дракон върху бял фон. Един войник задържа трима от мъжете около трупа, докато други хукнаха, за да съобщят новината на Едуард. Втори вестоносец тръгна към Уорик и Фокънбърг, така че и те пристигнаха в тръс, за да го видят.

Не отне много време на водачите от армията на Йорк да достигнат мястото. Фокънбърг пристигна пръв и разгледа с мрачно изражение поваленото тяло на Клифорд. Заповедта на Едуард да не се взима откуп вече се бе разпространила и бе посрещната с възмущение от някои. Един обикновен воин можеше да се сдобие с богатство на бойното поле, ако вземе за заложник правилния пленник. Въпреки това мъжете с брадви чакаха със страхопочитание пристигането на Едуард и паднаха на коляно, щом той застана пред тях. Уорик и Фокънбърг сториха същото, отдавайки му чест, докато хиляди очи се взираха в тях.

Погледът на краля се спря върху трупа. Той се наведе и сграбчи косата на Клифорд, като обърна главата му така, че да огледа добре вече застиващите му черти, изкривени от досега със земята.

— Нима това е страхливецът, който уби Едмънд?

Уорик кимна и Едуард въздъхна, пусна рязко главата, която тупна на земята.

— Предпочитах да е от моята ръка, но по-важното е, че е мъртъв. Брат ми може да почива в мир, а този вече няма да кукурига като петел на стобор. Много добре. Продължаваме, милорди, макар че не виждам по-далеч от един хвърлей разстояние. Някой да е срещал Норфолк? От сума време не съм забелязал знамената му. Не? В този сняг хич не е време за битка. Извикайте, щом стигнете до врага, или пък ако забележите липсващото ни крило — той дишаше тежко през носа, като така контролираше раздразнението и нервността си. — Заловените пленници твърдят, че Тадкастър е главният им лагер. Вече не ще да е много далеч. Давайте напред и надувайте рогове, когато ги видите да се тресат и да хвърлят оръжие от ужас пред вас.

Събраните мъже се изсмяха и тръгнаха.

— Ваше Величество — обади се Фокънбърг. — Все още съм по-напред от вашето централно каре. Знам, че крилото на херцог Норфолк трябва първо да се сблъска с тях, но дойде ми… една идея за снега. Имам при мен стотина стрелци, Ваше Величество. Ще ги използвам, за да изненадам и да поваля онези, които ни очакват, с ваше разрешение. Освен ако херцог Норфолк не се обиди от това.

Едуард се обърна и скри притеснението си с усмивка. Доволен остана, че чичото на Уорик използва кралската му титла с такава лекота, сякаш винаги е било така.

— Може би, ако милорд Норфолк беше тук, би възразил, но струва ми се, че най-силното ми крило се е отдалечило от мен повече, отколкото бих искал. Да, имаш моето разрешение, лорд Фокънбърг. Ще успея да ти пратя още хиляда стрелци, ако се придвижваш бавно през следващия километър-два.

Като видя, че Уорик остава, Едуард му се усмихна.

— Ще държиш ли центъра с мен, Ричард? — попита го.

— Разбира се, Ваше Величество — отвърна доволен Уорик. В такъв момент можеше само да клати глава и да се възхищава на младия крал, който сякаш изникна от нищото.

Едуард се обърна към войниците, без да сваля напрегнатия си поглед от него. От очите на двамата струеше вълнение. Усети го и забрави за страховете си относно Норфолк и това, че осем хиляди воини бяха изчезнали в снега в момент, когато най-много имаше нужда от тях.