Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Спри! — дочу той някъде иззад бялата пелена наоколо. Вдигна очи, изведнъж разтревожен. Страхът му се предаде и на коня и животното запристъпя нервно, затанцува. Забеляза, че предните му редици се споглеждат, питаха се дали наистина са чули този глас.

— Стрелци, изтегли и спусни ! — едва ли не връз тях се обади същият глас. — Отпусни! Сега изтегли и спусни !

Съмърсет рязко издърпа коня си обратно и се обърна с лице към виковете. Присви очи в заснежения въздух, но нямаше какво да гледа.

— Прикрийте се! — изкрещя на зашеметените си капитани. — Щитовете! Прикрийте се! Стрелците напред! Тук! Стрелците! Стрелците да изпълняват!

Никой от пиконосците му не носеше щит. Огромните прътове, които вършеха толкова добра работа срещу кавалерията, се нуждаеха от две ръце, за да се балансира тежестта на желязната глава. Мъжете със секири и брадви насочваха остриетата си с две ръце като дървосекачи, нахвърлили се върху дръвчета. Те стояха като ударени от гръм, неподвижни. После ужасът от стрелците се разля по редиците им, доведе ги до истерия, докато съскащият, писклив звук се усилваше. Прелитащият дъх на стрели във въздуха караше мъжете да се хвърлят по очи, прикрили глави с ръцете си, или пък да приклякат, за да се снишат. Капитаните на Съмърсет грубо ги скастряха да се изправят и им крещяха да се държат като мъже.

Съмърсет вдигна очи към бялата пелена, ослепял, макар че чуваше как стрелите прииждат. Това беше най-ужасяващият момент от живота му.

Веднъж пуснати, те се движеха по-бързо, отколкото погледът можеше да проследи. Изникваха иззад снега като размазано петно и изведнъж очите ги виждаха вече забити в нечия плът или пък в земята, тресяха се или се мятаха в агонията на онези, които бяха улучили. Съмърсет се преви, докато те се удряха в него и тракаха по обвитите му в доспехи рамене. Всяка повърхност от снаряжението му беше излъскана и закръглена, за да не дава достъп на стрелите. Благодареше на Бог за това, макар че изведнъж болка прониза бедрото му и когато погледна, с изненада установи, че оттам стърчат бели гъши пера. Стрела го беше улучила право през желязото и бе приковала крака му към дебелата кожа и дървото на седлото. Той изруга и я сграбчи, започна да я дърпа, ръмжейки, докато след червеното от кръвта се появи и черната желязна глава, разпръсквайки капки кръв. Слава богу, беше от гладкия заострен тип връх, а не механичен с шипове. Никой не беше чул виковете му от болка, не и при всичките писъци, крясъци и вой на стотици други, които умираха, докато той гледаше потрепващите им в конвулсии тела и махащи крайници, чиито движения бавно замираха.

— Оттеглете се там! — изрева. — Стрелците да отговорят! Стрелците тук!

Единственият отговор на бурята от стрели беше, че собствените му стрелци успяха да ги накарат да спрат. Но дори когато те с мъка си пробиваха път напред, невероятни количества продължаваха да се сипят с постоянството на снежинките във въздуха. Земята бе покрита с откъснати пера, целите в кръв или пък счупени от удара в метал. Предните редици се бяха отдръпнали хаотично от смъртта, която не можеха да видят и от която нямаше прикритие. Оттеглиха се, замаяни и ужасени от внезапното нападение.

Съмърсет знаеше, че са минали само минути, откакто първите стрели ги удариха. През това време въздухът бе изпълнен с тях, при всеки удар на сърцето. Това не можеше да продължи; това беше и надеждата, която ги крепеше. Колчаните на врага щяха да се изпразнят, пръстите им щяха да потърсят стрели, които вече ги нямаше. И когато това се случеше, отговорът щеше да ги удари по главата.

Стрелите заглъхнаха като последния гръм на лятна буря, оставяйки стотици да стенат и вият от болка, и един бог знае колко, на които кръвта им изтичаше и чийто живот секваше в мъртвешка вцепененост. Ругаещи стрелци крачеха сред умиращите, огъваха лъковете си и отпускаха рамене. Съмърсет тържествуваше, като видя колко са много, достатъчно за адекватен отговор. Молеше се и Йорк, и Уорик да пострадат, както той беше пострадал, да се взрат в небитието, докато стрели с метални върхове ги връхлитат с въртеливо движение.

Той изчака, докато изстрелят първата серия — хиляди стрели, после отново и отново. Беше като разрушителен дъжд и вероятно не по-малко на брой от онези, които преди малко бяха обсипали лагера му. Ще се преборят. Макар кракът му да бе изтръпнал и от железния му ботуш да капеше кръв, той вдигна ръце, за да свика вестоносците да разнесат новата му заповед, докато наблюдаваше как неговите стрелци опъват лъковете си към небето и един след друг запращат нагоре в дъги стрелите, които щяха да пронижат враговете им.