Конн Иггульден - Кръвна връзка

Капитаните и от двете страни дишаха дълбоко в ледения въздух и подвикваха на момчетата си да нападат. Рогове свиреха надолу по линията, рязко металическо гракане, което стряскаше воините и ги караше да тичат, залитайки. Редиците се втурнаха едни срещу други с оголени остриета, готови за първия силен сблъсък, с който предател да застанеше насреща им.

Удариха се на недокоснатия, съвършен сняг, който само след миг щеше да бъде стъпкан до кафява каша, а после да се оцвети в тъмночервено, когато първите кървави струи се пръснеха, излееха и процедяха от телата на посечените умиращи мъже.

Дери Бруър излезе от палатката дълбоко замислен. Вятърът бе мразовит и виеше из лагера зад фронтовата линия. Загубата на малката армия на Клифорд не беше нищо особено, но той не можеше да повярва колко много войници загубиха живота си в бурята от стрели, която ги засипа в снега. Английските главнокомандващи знаеха опасностите, които носеше стрелбата с лък още от времето на Креси, т.е. поне от век насам. Армиите просто не можеха да тръгнат в поход без контингент от стрелци, не и ако очакваха да оцелеят. Въпреки това сблъсъкът на Съмърсет с врага беше оставил около шест хиляди мъртъвци или тежко ранени бойци, които не можеха повече да се бият. Не беше виждал толкова повалени хора, всичките само за няколко минути, от стрелковия дуел. Проклетият сняг им беше изиграл ужасна шега. Мнозина от тях щяха да умрат още същия ден, кръвта им щеше да изтече, защото нямаше кой да ги превърже. Лекуващите краля бяха дали напътствия на неколцина момчета и слуги, но те работеха грубо, а и ранените бяха твърде много, при положение че битката сега започваше.

Дери потръпна при мисълта за всичките ридаещи и стенещи мъже, които бе видял в палатката, с присвити от болка лица, до един с ужасни рани. Преди той бе оцелявал в битки — и още същата вечер се бе наслаждавал на обилна вечеря; но сега с безпокойство гледаше как кралският военен лечител събира в шепа нечие извадено око. Точно този отвратителен епизод го накара да излезе на чист въздух.

Трябваше да изпрати вестоносец до кралицата, разбира се. Сигурно отчаяно чака новини. Тя поне беше в безопасност в града със съпруга и сина си. С повече от трийсет хиляди мъже, които се биеха на нейна страна, тя сигурно очакваше огромна победа, която да сложи край на всякакви войни.

Отдалечавайки се от палатката с ужасите, Дери почувства как една ръка го спира в гърдите. Инстинктивно я сграбчи и погледна в суровото, необръснато лице на някакъв мъж, облечен във везана туника с колан, от когото лъхаше животинската миризма на неумита плът. Дери изви ръката, макар че усети как други се втурват зад него. Общо бяха четирима и всеки го наблюдаваше внимателно, докато този отпред го измерваше с поглед и разтриваше китката си.

Дери почувства как го облива вълна от спокойствие, огромна умора и разбиране.

— А, момчета — рече той едва ли не укорително. — Кой е това тогава? Кой даде заповедта?

— Милорд Клифорд — гордо каза единият. — Награда за главата му — щом се разбере, че е умрял. Ще претендираме за тази кесия с пари, господарю Бруър, от ковчежника. Добре ще е да мълчите, но всъщност все тая.

Дери усети, че се напрягат — да не би неочаквано да ги нападнат. Погледна над раменете им за някого, все едно кой, да му се притече на помощ. Проблемът бе, че в лагера бяха останали единствено блудниците и ранените. Би трябвало също да има търговци, слуги, съпруги и шивачки, но те сигурно бяха в края, присвили очи, за да могат да видят нещо от битката. Капитаните и войниците участваха в боя.

Дери беше сам. Затвори очи за миг, изненадан колко лесно приема всичко. Не беше вече млад мъж, това бе истината. Не можеше с бой да се освободи от четирима яки войници, всеки от тях готов да го прободе с нож в ребрата при първия опит да се бори. Не. Свършен беше. Оставаше му само да се оттегли с достойнство.

— Много добре, момчета — прошепна и ги изгледа поред. — Макар че един мъж ще дойде и ще ви намери, след това. Той ще се постарае да ви издири и ще ви покаже защо е трябвало да не се подчините на заповедта на един умрял лорд, защо е трябвало да бягате, докато още сте можели.

— Врели-некипели разправяш, нали, синко? — рече един от тях и грубо се изсмя, като го побутна по калната пътека. — Върви сега — мъжът обърна глава към другите трима. — Ще го свършим в гората, на тихо — после пак бутна Дери напред, като го принуди да се подхлъзне на калта. — Ако не вдигаш шум, ще свършим с теб чисто.